Китайският президент Си Дзинпин пристигна в Италия, за да подпише Меморандум за разбирателство за включване на страната в най-важния му външнополитически проект – инициативата "Един пояс, един път". Присъединяването на Рим към нея ще е забележително с това, че за първи път представител на Г-7 – групата на седемте най-развити икономики, ще се включи в проекта на стойност един трилион долара, който стои в центъра на борбата за глобално надмощие между Съединените щати и Китай.
Макар че Италия като цяло не е възприемана като водеща световна сила, причината да се отдава специално внимание на сближаването между нея и Китай е особеното положение, което заема в Европа. Тя е третата по големина икономика в еврозоната, но по-важното е, че представлява най-голямата заплаха за нейното бъдеще, тъй като е най-задлъжнялата в блока след Гърция.
Новината, че Рим води сериозни преговори с Пекин, излезе през първата седмица на март, когато италианският заместник-министър на икономическото развитие Микеле Джерачи съобщи, че Италия обмисля да подпише първоначално рамково споразумение с Китай. Както можеше да се очаква, съобщението предизвика раздразнението на Вашингтон, откъдето последва незабавна ответна реакция от страна на Гарет Маркис, говорителя на Съвета за национална сигурност, който заяви, че "не е нужно италианското правителство да осигурява легитимност на суетния китайски инфраструктурен проект".
Не само Вашингтон се разтревожи, но и Брюксел. Нарастващото влияние на Пекин в Европа и особено инициативата "16+1", включваща Китай и 16 страни от Централна и Източна Европа, отдавна предизвикват тревога по върховете на Европейския съюз. Тя се подсилва и от факта, че редица държави от общността, включително и Хърватия, Чехия, Унгария, Полша, Гърция, Малта и Португалия, вече са подписали меморандуми за разбирателство с Китай за неговия проект.
Подобно на Вашингтон, Брюксел има резерви спрямо инициативата, подхранвани от недоволството от бавното откриване на китайската икономика за чуждестранните компании, както и от редицата случаи на поглъщане на европейски фирми. Все пак ЕС не отхвърля сътрудничеството с гигантския китайски проект, но декларира, че е готов за него само ако "Китай изпълни заявените цели и го превърне в платформа, която се съобразява с пазарните правила и европейските и международни изисквания".
При новината за италианските намерения Брюксел ги осъди, определяйки Китай като "икономически конкурент, преследващ лидерство в технологиите, и системен противник, поощряващ алтернативни модели на управление".
Мисията на Китай в съюза отговори с думите, че "сътрудничеството между Китай и ЕС, което е взаимноизгодно, служи на интересите и на двете страни".
Много по-остра реакция дойде от Рим, откъдето обявиха, че "германското лицемерие е безгранично". Германският град Дуйсбург е фактически крайната точка на железопътната секция на китайския мегапроект, германците са позволили на Китай да налее милиарди в националната им инфраструктура, а сега вдигат шум за нашето участие в "Един пояс, един път", изтъкна заместник-министър от управляващото Движение "Пет звезди".
Действително, повече от 25 китайски товарни влака за Западна Европа преминават всяка седмица през германския град, където се срещат реките Рейн и Рур и където е едно от най-големите речни пристанища в света. Китайските инвестиции през последните години са ключови за обновяването на комплекса, който през 90-те години преживява упадък.
В Рим обаче също се чуха гласове, подсказващи, че и на Апенините няма единодушие по въпроса. Например заместник-министърът на външните работи и международното сътрудничество Гулиелмо Пики направо заяви, че страната му не бива да подписва документа.
Сигналите, че Италия може да се откаже от плана заради американските критики, предизвикаха раздразнението на Китай. Външният министър Ван И реагира с изявлението, че "Италия е независима страна" и че Китай й се доверява, че тя ще се придържа към решението, което е взела самостоятелно.
Обяснението за острата реакция на Ван И, както и за тревогите на повечето западни държави от китайската инициатива, е в нейния извънредно амбициозен мащаб. Пекин планира да даде тласък на търговията и да стимулира икономическия растеж в Азия и Африка – но не само в тях, чрез изграждане на масивна инфраструктура, свързваща страни от всички краища на планетата. В Пакистан например Пекин вече е инвестирал 60 млрд. долара за включването му в проекта. Макар че тези пари са вложени главно в инфраструктура, те доведоха до установяване на изключително топли политически връзки между Пекин и Исламабад, който в продължение на много години беше ключов регионален съюзник на Съединените щати, но отношенията им все повече охладняват.
Една от причините, поради които Вашингтон наблюдава с такова недоволство сближаването между Рим и Пекин, е и желанието на американския президент Доналд Тръмп да установи здрави връзки с популисткото италианско правителство. Италианският премиер Джузепе Конте, който през 2018-а се срещна няколко пъти с Тръмп, включително и като негов гост в Белия дом, беше възприеман от много наблюдатели като най-важния съюзник на американския президент в Западна Европа на фона на охладнелите връзки между Вашингтон, от една страна, и Берлин, Париж и Брюксел, от друга. През 2018-а Тръмп дори обяви Конте за "наистина велик тип", от когото очаква "да свърши голяма работа" за италианския народ. И тази политическа близост, изглежда, не почиваше само на лична симпатия, а и на сходства в политическите им позиции по ключови въпроси като отношението към имиграцията, Русия и Брюксел.
Макар че екипът на Тръмп има специална причина да бъде недоволен от Рим, недоволството от включването му в "Един пояс, един път" е всеобщо във Вашингтон и обхваща и двете партии – Републиканската и Демократическата, която специално е особено разтревожена от нарастващото международно влияние на Китай още от времето на прословутото "обръщане на изток" на бившия президент Барак Обама.
Както и да бъде погледнато, присъединяването на Италия към китайската инициатива е голям пробив за Пекин и сериозен удар по авторитета на Вашингтон и Брюксел.
