На 8 декември 1888 г. Народното събрание приема закон за преобразуване на висшия педагогически курс към първата мъжка гимназия във висше училище. Това е важен акт за институционализирането на най-стария и най-големия университет в България. Неговият първи ректор е българският езиковед, литературен историк и библиограф Александър Теодоров-Балан. Той, както и историкът Димитър Агура, който три пъти е бил ректор на първото висше училище у нас, са бесарабски българи. Балан е родом от Кубей, а Агура – от Чушмелия (Криничне).
А какви са тези бесарабски българи, които в момента по официални данни са около 230 000 души?
„Най-древните познати ни племена, обитавали земите, които днес наричаме Бесарабия, са даките. Дакия е и името, което Римската империя дава на провинцията. На територията на Бесарабия са живели също кимври, които Раковски смята за прадеди на българите, скити, мизи и гети. После оттам минават хуни, авари и българи, а Бесарабия е част от Българската държава до края на Х век. След това е владяна от кумани, печенеги, монголи. Името „Бесарабия” произхожда от династията на влашките войводи Басараби, управлявали тези земи през XIV век.
По-късно Унгария, Молдова и Османската империя също владеят Бесарабия. През 1812 г. след поредната Руско-турска война този район е завладян от Русия. Тук се заселват българи от Тракийска област – Ямбол, Сливен, Карнобат и селата около тези градове, както и от Балкана и други краища на България.
Бесарабските българи се заселват в този район на няколко вълни още от средата на XVIII век, като първите данни са от 1751 година.”
Това ни припомня в книгата – пътепис „Среща с Бесарабия. Снимки, истории, приключения” нейният автор Елисавета Белобрадова. Издатели са сдружение „Българска история”, откъдето са убедени, че Белобрадова, също като тях има задълбочен интерес към българската история.
Така, след като от сдружение „Българска история” и фондация „Българска памет” й предоставят план-график с местата, където живеят сладкодумни бесарабски българи, готови да й разкажат за живота си, тя се отправя на път. Поема по маршрута „България – Румъния – Молдова – Украйна – Молдова – Румъния – България”.
Освен селата и градовете, в които живеят бесарабски българи, тя посещава и ключови за българската история румънски градове. Такива са, например, Браила и Букурещ – румънската столица, където се намира гробницата на братята Христо и Евлоги Георгиеви. Белобрадова ни припомня, че Евлоги Георгиев дарява над 800 хиляди лева за построяването на сградата на Софийския университет и за целта предоставя в центъра на София парцел от 10 134 квадратни метра.
А впечатленията й от бесарабските българи безспорно доказват, че не е никак случайно, че именно Балан и Агура са сред първите ректори на най-старото българско висше учебно заведение. А тези впечатления са основно три:
1. Бесарабските българи вярват, че именно защото векове наред тайно са говорели български език, това ги е държало сплотени като общност. И благодарение на това са оцелели дори в гладния период между 1946 г. – 1947 г., когато представители на съветската власт са обикаляли по домовете им и са им взимали всички хранителни запаси. Така само в село Бабата, с население 3400 души, 600 умират от глад. Тази трагична история Белобрадова научава от живата свидетелка на събитията – 94-годишната баба Маня. А общият брой бесарабски българи намерили смъртта си в този период са 170 хил. души;
2. Бесарабските българи имат култ към ученето – затова Болградската гимназия, където днес българският език се изучава като основен, е най-хубавото българско училище, в което Белобрадова някога е влизала. Там децата ходят с любов на училище и това си личи по всичко – от коридорите на училището, през стаите, до кътовете, посветени на българската история и език.
3. Бесарабските българи са изключително трудолюбиви – благодарение на трудолюбието си те превръщат пустеещата степ, в която се заселват през вековете на няколко вълни, в плодородна земя. Белобрадова казва, че различава селата на бесарабските българи от тези на украинците и руснаците, защото къщите им са най-спретнати и най-красиво боядисани.
За бесарабските българи има множество писани изследвания – антропологични, социологически, исторически. Има документални филми, както и стихосбирки на бесарабски поети, но приносът на Белобрадова е в това, че с красиво илюстрираната книга приканва читателите й да се отправят на пътешествие и да повторят маршрута й. Факт е, че тя не спестява някои неособено приятни моменти – предупреждава и за лошите пътища, и за проблемите на границата с Транснистрия, за където предварително трябва да се извади зелена карта. Но въпреки това горещо препоръчва – отправете се към Бесарабия по време на ваканцията!
Защото чувството да чуеш българска реч, така, както някога са си говорили Александър Теодоров-Балан или Димитър Агура, носи особена радост. И си струва да се изживее.
Струва си заради топлото чувство, с което и до днес бесарабските българи си представят България от спомените на предците си. Струва си и заради гражданската им доблест да се съпротивляват срещу опитите да ги карат да си плащат на черно за българско гражданство.
Само да припомним – – точно преди година бесарабски българи протестираха срещу номинацията на Валери Симеонов за „Човек на годината – 2018”. Той бе предложен за наградата от Асоциацията на българите в Украйна, срещу която имаше не една жалба за корупция с българско гражданство.
