На 9 декември 1835 г. в Свищов е роден Николай Павлович – художникът, който полага основите на светското изобразително изкуство у нас, надмогнало стария традиционализъм и извоювало независимост от църковните канони.
Николай Павлович е човекът, който за първи път първи предлага да бъде създадено българско рисувално училище. И прави това по начин, който буди възхищение и до днес. През 1864 г. публикува съобщение във в. „Съветник“, излизащ в Цариград, с което обявява намерението си да създаде училище по живопис в Трявна – сърцето на една от възрожденските художествени школи. А през 1867 г. издава програмния документ на бъдещото школо, наречен „Заведение за живопис как да се устрои в България“. За жалост той не доживява материализирането на идеята си. Умира през 1894 г. – само две години преди Държавното рисувално училище в София да посрещне първия си випуск.
Заслуга на Николай Павлович са не само големият брой светски портрети, сред които е и прочутият портрет на д-р Петър Берон, но и първата публична лекция, посветена на проблемите в изкуството. Такъв тип лекция, каквато само изкуствоведът Филип Зидаров – един от тримата кандидати за поста "Директор на Национална галерия – София" (другите двама са Надежда Джакова и Ярослава Бубнова) бе заложил в концепцията си за бъдещото развитие на институцията с национално значение (повече за конкурса – виж ТУК).
Според Зидаров, така наречените „пазители“ в галерията в много случаи не би трябвало да са там, тъй като, докато посетителите разглеждат произведенията, те просто седят в музейното пространство, четат вестник или са забили поглед в телефоните си. Ако обаче и за тези хора се помисли как да бъдат вдъхновени и ентусиазирани от случващото се в Галерията, те биха имали друго отношение към професионалните си ангажименти. И тъкмо „директорската“ лекция би била едно от възможните решения.
Въпреки че Филип Зидаров бил виждал неадекватни пазители само из нашите галерии, предложението му е… универсално. Защо куриозни примери за "вандализъм" , дело на неподготвен (или просто глупав) обслужващ персонал, дал господ из цял свят.
Първият скандален случай, който става обществено достояние, е от 1986-та. Годината, в която прочутият германски скулптор Йозеф Бойс напуска този свят, творбата му „Мазен ъгъл“ е „почистена“ завинаги от добросъвестна служителка на Академията за изящни изкуства в Дюселдорф. Инсталацията, както се нарича на съвременен език, днес би се изтъргувала при първоначална цена от 400 000 евро.
Ето това е творбата на Йозеф Бойс, влязла в публичните анали като първият старателно изчегъртан и изхвърлен шедьовър. Тя е създадена през 1969 г. устоява на чистофайническите напъни в продължение на три петилетки и половина.
А на "картинката" отдолу се вижда и с невъоръжено око, че Йозеф Бойс е завещал на човечеството още доста творби, които могат спокойно да бъдат изхвърлени или прибрани на тавана…
Вторият по-известен пример е от 2001 година. Става дума за работа на Деймиън Хърст, представляваща работната му масичка с разхвърлени на нея ножица, пепелник, четка, чаша и бои. Тя е изложена в лондонската галерия „Айсторм”. Когато художникът научава, че произведението му е изхвърлено, реагирал с три думи – „Фантастично! Много смешно!!!”
През 2005 г., пак в Лондон, но в прочутата галерия „Тейт“, хигиенистка изхвърля елемент от произведение на художника Густав Мецгер. Творбата представлява голяма прозрачна найлонова торба, пълна с хартийки, и символизира (според автора) „преходността на изкуството“.
От „Тейт” описват работата на Мецгер, озаглавена „Възстановяване на първата публична демонстрация на саморазрушително изкуство” като „изградена от няколко елемента, включително от торба за боклук, интегрална част от композицията”.
След инцидента без капка ирония от „Тейт” обявяват: „В часовете, в които галерията е затворена за посетители, за по-голяма сигурност, новата торба за боклук вече ще се поставя в специална кутия”.
През 2011 г. в Италия, в музея в Болцано, инсталация, представляваща разхвърлени по пода празни бутилки, конфети, обувки и фасове, е надлежно разчистена от обслужващия персонал. Инцидентът се разиграва след парти, организирано от външна за музея фирма. И затова хигиенистките имат подходящо оправдание: разчистили са боклука, останал от снощния банкет!” Друг е въпросът, че инсталацията е била под табелка с надпис „Къде ще танцуваме довечера?”…
Пак през 2011 г., хигиенистка в музея „Оствал“ (Дортмунд) изтърква до блясък едно корито. Малко по-късно се оказва, че то е част от инсталацията на Мартин Кипенбергер „Когато започне да капе от тавана”, оценена на… 800 000 евро.
През 2014 г. в Италия, в галерията „Сала Мурат” в Бари чистачка изхвърля няколко бисквити, които „намира” на една маса. Оказва се, че те са част от инсталация с вестници и картони, разпръснати по пода, и струва 10 000 евро. Озаглавена е „Пейзаж – посредник” и е на художника Паул Бранка. Застраховката на творбата успява да покрие щетите.
През 2016 г. хигиенистка в протестантската църква „Филипускирхе” в Майнхайм, използвана за изложбено пространство, унищожава инсталацията „Behausung 6/2016“ („Жилище 6/2016“). „Ясно се виждаше, че това е произведение на изкуството“, оплаква се създателката му Романа Менце-Кун пред „Шпигел“. Работата представлява големи златисти станиолени парчета – с част от тях е обвита маса, но други са разпръснати по пода. След инцидента Романа Менце-Кун поставя контейнера за боклук, в която се е озовала част от творбата й, редом до другата й част. А новата инсталация е озаглавена „Behausung 6a/2016“ („Жилище 6a/2016“).
Последният по-известен случай е от 2018 година. На боклука е пратена скулптурата „Unhappy Meal” („Нещастно ядене”) на швейцарката Керъл Мей, изложена на Панаира на изкуството в Хонконг .
Работата прилича на характерните картонени червени кутии, предлагани в ресторантите на McDonald's, но с една разлика – познатата усмивка е обърната надолу, т.е. кутията или се "мръщи", или е "тъгува". Вкратце – става дума за критика срещу потребителската култура, която е типична за Мей – произведенията й са пародийна имитация на продукти, широко използвани в масовата култура. Разликите между оригинала и сатиричната интерпретация умишлено не се набива на очи.
Изкуствоведите обясняват щетите, нанасяни на съвременното изкуство, с непознаване същността на постмодернизма – артефактите му са често експериментални и незавършени. Иначе казано – не винаги зрителят си дава сметка, че вижда пред себе си произведение на изкуството. А не вещи от всекидневния бит…
Дори организаторите на „Документа” – едно от най-големите и най-стари изложения на съвременно изобразително изкуство в Европа, което се организира от 1955 г. насам в Касел (Германия), не са застраховани от подобни куриозни случки.
През 2007 г. чилийският артист Лоти Розенфелд създава своя пътна маркировка със символи – кръстове из улиците на Касел. По този начин той „сигнализира” къде се намират сградите на властовите структури в града. Малко по-късно маркировката му е „изтрита” от машините, които поддържат чистотата. Макар и случилото се да може да се обяви като участие на градската управа в проекта на съвременния художник, истината е прозаична – всичко е плод на недоразумение.
И макар много художници с радост да застават зад каузата "На такива произведения – такава съдба!", лекциите за същността на съвременното изкуство никога няма да са излишни. Както се вижда и с невъоръжено око – от времето на Николай Павлович та до наши дни. Че и през следващите 165 години… поне!
Нищо, че през 2018 г. американският художник Ричърд Бледшу, издаде книга, озаглавена „Как обновяването на изкуствата ще промени курса на западната цивилизация” („How the Renewal of the Arts Will Change the Course of Western Civilization”).
Според него, тези произведения – като еманация на постмодернизма с характерните му черти – случайност, незавършеност, аморфност – с право са се озовали където им е мястото – на боклука!
Лично мнение? По-скоро липса на чувство за хумор…
След като за банан, залепен с изолирбанд върху гипсокартон, човек може да плати 120 000 долара и да не застреля гладника, дето му е изял инвестицията…
