– Г-н Атанасов, според една ваша прогноза, след 2050 г. земеделието ще определя състоянието на всички индустрии в света. Не е ли малко преувеличено това твърдение?
– Преди време и на мен ми се струваше леко пресилено, но днес вече съм абсолютно сигурен, че прогнозата ми е вярна. Същото се получи и когато пророкувах – пак преди много години – че ще дойде ден, когато за България водата ще е златото, а благоприятните почвено-климатични условия ще са съизмерими като ценност с петролно находище. С други думи – оттук нататък сме длъжни да направим агроиндустрията си високо ефективна. Сигурно няма да стане отведнъж и точно до 2050 г., но такива са тенденциите: вместо конвенционални горива и продукти от петролни деривати – 50% биопластмаси и не по-малко от 40% биоенергия. Като начало…
– А като край?
– Превръщане на нормалната икономика в циркулярна чрез напълно възобновяеми източници. Ще рече – масово въвеждане на високи технологии, които напълно затварят производствените цикли и гарантират минимални количества непотребни, но екологично безвредни отпадъци.
– Не звучи ли прекалено утопично?
– Най-вероятно, но нали все пак трябва да гоним конкретни цели? И да престанем да смятаме, че върхът на носа ни е най-далечния възможен хоризонт. От сто години, образно казано, аз твърдя, че земеделието – и в частност сортовите семена – трябва да бъдат признати за елемент от националната сигурност. Резултатите са тъжни, меко казано.
– Какво ви дава основание да говорите така? Все пак агроиндустрията ни е една от най-бързоразвиващите се.
– Прав сте, но… ако говорим в мерки и теглилки – като добив от декар, килограм или литър на глава от населението. Ако говорим обаче за развитие на науката и внедряване на български високи технологии, положението е много по-различно. И е нерадостно.
Навремето българската агроиндустрия беше водеща не само в бившия соцлагер. А Институтът по генетично инженерство, който създадох през 1985 г. и ръководих до 2008 г., беше един от лидерите в световен мащаб.
Днес науката и агробизнесът не само се разминават, а дори не се познават. Големият агробизнес в България е достатъчно богат. Той ходи по големите панаири, но купува чужди технологии, чужди семена и разсади. Отвън купува дори машини, измислени и разработени от БАН. С други думи – ние подпомагаме чуждия бизнес, част от който съществува и заради научния ни потенциал. А българската наука седи отстрани, подсмърча и разчита единствено на трохите от бюджета.
– А не може ли да се случи обратното – българската наука да презентира по-агресивно качествата си пред агробизнеса? Не е като да няма възможности -има наши и международни форуми в България, със съдействието на браншовите организации или чрез земеделското министерство и правителството?
– Притесненията ми са, че моделът ни е сбъркан на ниво концепция. Става дума за прякото субсидиране, което е сегментирано и фрагментирано. Всеки получава на час по лъжчка, чиято големина зависи единствено от благоволението на държавата.
Както е добре известно, огромна част от парите отива при производителите, които си купуват отвън всичко необходимо. Остатътък от субсидиите отива за наука, а разработените от нашите учени технологии и иновации… заминават зад граница. Защото големият бизнес благоговее единствено пред световните марки, а малкият и среден бизнес отказва да плаща по-скъпо за „български неща“.
– А как се случват нещата в Обединена Европа и по света?
– Моделите са различни, но в общи линии са подчинени на доброволния принцип: ако националният бизнес иска да бере плодовете на националната наука, пречки няма – да бере. Ако не иска – свободен е да прави каквото сметне за необходимо. И всеки си получава своето: бизнесът – субсидиите, а науката – държавните дотации.
Аз говоря за друго: крайно време е България да прогледне за онези изключения от масовата практика, които са доказали своята ефективност. Изключения, при които трите страни – държавата, бизнесът и науката – печелят едновременно.
В Нова Зеландия, например, до началото на 90-те години прилагаха същата матрица. В един момент обаче осъзнаха, че този модел може и да не вреди, но и не носи ползи. И го преобърнаха из основи.
По възрастните помнят, че до 1995-1998 г. никой не беше чувал за новозеландските вина. Те може и да са произвеждали огромни количества, но износът им никога не е бил повече от 1-2 процента.
В един момент тяхната наука доказа, че почвата и климатът на острова са перфектни за развиване на винарската индустрия.
Държавата осъзна потенциала на тази научна „хипотеза“ и инвестира милиони в разработването на нови технологии и в подобряване на съществуващите сортове. А накрая реши да стимулира предприемачите по нестандартна схема: който иска да развива винарски бизнес и се цели в световните пазари – получава не директни плащания, а бърз и евтин достъп до високите технологии и подобрените сортове.
Резултатите са уникални. Само за 15 г. Нова Зеландия се превърна в световен лидер на винения пазар. А директните плащания за лозаро-винарите паднаха от 45% на 1-2 на сто. Тоест – субсидирането на бизнеса пак го има, но чрез масово достъпни високи технологии – конкурентно-способни, гарантиращи добавена стойност.
– По всичко личи, че "побутвате" разговора към вашата страст – генното инженерство, ГМО-технологиите…
– Можем да говорим за ползите от ГМО-технологии часове наред. Особено на фона на един очевиден факт: десетилетия наред България беше сред водещите държави в световен мащаб. Днес обаче темата ни е малко по-различна. Така че продължаваме с втория пример.
Нидерландия е една от уникалните страни в Европа: територията й е три пъти по-малка от нашата „земя като човешка длан“, но населението й е два и половина пъти по-многобройно от населението на България. Въпреки това Нидерландия е вторият производител и износител на земеделска продукция в света!
– Как става тази работа, след като с отглеждане на собствена територия е невъзможно?
– На пръв поглед е лесно за обяснение. Правителството е казало на бизнеса: „Ако вие инвестирате 100 евро, аз ще ви подпомогна с още 50 евро!“
– Каква е разликата с днешните директни плащания?
– Голяма. В нашия случай бизнесът инвестира, а държавата възстановява. В нидерландския случай е по-различно: бизнесът и държавата дават едновременно, т.е. бизнесът вече разполага със 150 евро. А когато един отрасъл дръпне силно напред, държавата целево започва да подпомага финансово и съответните научни звена.
Но уникалното в ниредландския челен опит е друго: те имат над 100 субсидъри, пръснати из целия свят. Това са малки нидерландски фирми, които чрез местни подизпълнители продават нидерландска реколта, отгледана и събрана в Европа,в Африка,в Азия и Латинска Америка. Например „Енза Заден” („Enza Zaden”) е стъпила на три континента: произвежда и „изнася“ цветя – чрез Колумбия, а зеленчукови семена – чрез Индонезия и Турция.
– И защо ние не го направим?
– Защото няма държавнически поглед върху нещата. И никой не пита науката какво мисли по тези въпроси…
Разговора води Емил Янев
