Най-новото изследване на юриста Маргарита Златарева „Юридически поглед към Процеса на Васил Дякон Левски“ дава научен поглед към една от най-дискутираните теми, по която юристи, политици, общественици все още не могат да се обединят около една позиция. Немалко историци твърдят, че Процесът срещу Васил Левски, започнал срещу Димитър Общи и другите участници в ограбването на турската хазна в Арабаконашкия проход (общо 34 души) не е процес, а само следствие, което прави присъдите невалидни.
Маргарита Златарева е доктор по право. Девет години е била съдия в Конституционния съд на Република България, след което става преподавател по граждански процес. Тя е автор на „Юридически лица с нестопанска цел“, монографията „Процесът за отмяна на решенията на общото събрание на корпоративни общности“ и учебника „Международен граждански процес“.
Последното изследване на Златарева „Юридически поглед към Процеса на Васил Дякон Левски“ почива на задълбочено проучване на закони и устави на Османската държава, действащи към 1872 г. – 1873 г., на протоколи от разпитите на Васил Левски и другите заловени поборници, на заключителните протоколи-присъди („мазбати“) от Процеса, както и на множество писма и телеграми, изпращани от европейски дипломати и османски управници във връзка с делото. Проучването й стига до следните изводи:
– в периода 1872 г. – 1873 г. Османското право се е опитвало да се отърси от шериата – религиозното мюсюлманско право, но въпреки това съдилищата все още не са били обособени в истинския смисъл на думата – в тях са участвали и кадии, по силата на шериатското право, и административни чиновници, и военни. Едва три години след Процеса срещу Васил Левски е приета Конституцията на Османската държава – през 1876 г., а три години след това е приет Закон за углавното производство и вече може да се говори за прокурори и адвокати. Преди това такива не е имало, но това не означава, че по делото е имало пропуски;
– първоначално се е водело локално следствие, от което става ясно, че зад ограбването на турската хазна в Арабаконашкия проход се крие нещо много по-голямо, а именно подготовка на въоръжена борба, заради което, по политически причини, Османската власт се опитва случаят да не се разгласява прекалено много;
– убедено може да се твърди, че Левски е осъден след процес, а не след следствие, тъй като в хода на делото се е водила кореспонденция и с Високата порта, и със самия султан Абдул Азис, който е можел да помилва Левски или да замени смъртната присъда с доживотен затвор, но, както е известно, той я потвърждава;
– процесът не се е водил в Истанбул, като съображението е политическо, да не се привлича твърде голямо внимание към него. Златарева цитира разпоредба – член 17, ал. 2 от Закона за устройството на редовите съдилища от 1869 г., в която се казва, че по особено важни дела Високата порта може да отстъпи подсъдността на друг орган, какъвто е Специалната нарочна комисия, провела Процеса, която се състои от високопоставени служители в държавната администрация;
– Васил Левски е осъден на смърт по три разпоредби от първа глава на Османския наказателен закон, озаглавен „Злодеяние, престъпление против вътрешната безопасност на Османската държава", свързани с това, че който бунтува поданиците да въстанат с оръжие, който е главатар на въстаници и който по мегдани и тържища изнася сказки, разказва писани листовки и призовава на бунт, се наказва със смърт, и по разпоредба от втора глава на Наказателния закон, която е за престъпления срещу личността – убийство. По първите три разпоредби в едно лозе са намерени скрити изключително много документи и писмени доказателства срещу Левски и дейността на местните комитети – включително там е открит уставът на Българския революционен централен комитет, прокламации, указание на Васил Левски как да се действа. По втората разпоредба – тъй като става дума за непредумишлено убийство – по закон е можело Левски да бъде наказан с 15 години окови, но тъй като той е отговарял и по обвинения за призоваване към бунт, наказанието му е смърт;
– в мотивите си в заключителния протокол Специалната нарочна комисия взима отношение, като определя, че въоръжаването на населението и създаването на комитети вече е начало на бунт срещу Османската държава. Такава мотивировка подробно се съдържа в присъдата на Димитър Общи, който с всичките 34-ма души също е осъден на смърт като главатар. А това, че Специалната нарочна комисия е приела създаването на комитетите и въоръжаването им за започване на противозаконното деяние – бунт срещу Османската държава – е нейно право и е свързано с вътрешното убеждение на членовете й и не може да се определя като съдебна грешка.
При официалното представяне на книгата на Маргарита Златарева (в Националната библиотека, на 12 февруари) преподавателят по наказателно-процесуално право проф. Веселин Вучков отбеляза, че авторката много коректно и разбираемо е обяснила казуса с Процеса на Васил Левски с всички условности на понятията, които ползваме днес като „адвокат“, „прокурор“, „предварително разследване“, които по онова време не са съществували.
От своя страна историкът проф. Пламен Павлов бе категоричен, че именно защото процесът е бил политически, Специалната нарочна комисия неправилно е разтълкувала, че деянието е започнало. Реално от протоколите от разпитите на Димитър Общи се вижда, че комитетите още две, три години ще събират оръжие и ще се готвят за въстание, а самият Левски, подчерта проф. Павлов, е предвиждал да няма въстание и е бил за мирен изход. Историкът даде и своето обяснение защо Османската власт не е искала да се шуми по делото – от една страна това се дължало на факта, че „властта била конспиративна организация – една държава в държавата“, а освен това чуждите консули възприемали Васил Левски като републикански лидер – оглавяващият Привременното правителство в България. Както е известно, Привременното правителство е главният орган на независимата революционна власт в IV-ти революционен окръг.
