– Неотдавна на пазара се появи поредната ви книга – „Предимства и предизвикателства на късите форми. Модели и практики на българското късометражно игрално кино“. Това е първото изследване у нас, посветено на този сегмент от филмовата индустрия. Откъде ви хрумна да пишете за "късите ленти", след като всички са хукнали да спасяват голямото кино, театъра, операта и балета?
– Книгата е по проект „Посттоталитарното българско кино – модели и идентичности” на Института за изследване на изкуствата към БАН. Иначе… Аз съм университетски преподавател и работя със студенти, които непрекъснато "произвеждат" късометражни филми. В един момент си дадох сметка, че този тип филми далеч не са само изпълнение на учебна задача, а имат по-големи възможности, например – да бъдат експериментално, новаторско кино. Освен това, макар и да звучи шаблонно, през последните години наистина преживяваме бум на късометражното кино – заради интернет платформите за споделяне, заради възможността за директен контакт между авторите и "разпространителите", заради липсата на бюрокрация… Контактите наистина са директни и творците могат безвъзмездно да предоставят филмите си.
– Безвъзмездно? Значи цензура няма, но и пари няма, така ли?
– До този момент не съм чула някой да се е напечелил от българско игрално късометражно кино. Не съм чула и някой да е събрал толкова пари, че да покрие разходите по следващия си проект.
– Как тогава финансират филмите си?
– Има няколко възможности. Националният филмов център (НФЦ) е най-комфортната опция. Субсидията е до 50 000 лв. и се разпределя на две сесии годишно. Специално при късометражно игрално кино, конкуренцията е в рамките на нормалното.
Втората опция е Национален фонд „Култура” към Министерството на културата. Тук е малко по-сложно, защото редовни сесии няма, а бюджетите са далеч по-малки. Освен това, модулът „Късометражно кино” е по-общ и включва игрално кино, документалистика и анимация. И накрая – Фондът "раздава" пари само тогава, когато има. Но не повече от веднъж годишно.
Други възможности са общинските програми. В Пловдив например, във връзка с инициативата „Пловдив – европейска столица на културата' 2019" . имаше модул за производство на "къси" филми. С част от тези средства беше подкрепен проектът, познат като "Филм-омнибус 7". Творбата обединява седем късометражни филма, създадени от седем режисьорски екипа, които изследват какво се случва в душите на седем персонажа в старинния град Пловдив. Две от тези "къси ленти" – "Нина" на Христо Симеонов и "Дом" на Димитър Кутманов, бяха наградени на миналогодишния фестивал "Златната роза".
По програма „Култура” на Столична община също има специален модул, но субсидия е ограничена – до 20 000 лева. Там традиционно кандидатстват документални филми, но съществува опция за съфинансиране на фестивал за късометражно игрално кино.
– А извън тези форми на държавно финансиране има ли някакви други варианти?
– От 2003 г. организаторите на фестивала „София филм фест” започнаха да връчват наградата „Джеймисън” за български късометражен филм (включително и анимационен). Идеята е измежду 12 селектирани заглавия режисьорът победител да спечели финансова подкрепа за следващ проект. Платформата "No blink" (или както създателите й я анонсират – "Не мигай пред българското кино"), където са качени за гледане сериозно количество късометражни игрални филми, също работи като продуцент и „производител”. Подобна е практиката и на фестивала „Ранно пиле”, който спонсорира производството на студентски игрални късометражни филми. Наблюдаваме съвсем нова и необичайна за досегашната ни практика тенденция: платформи и институции за показ и разпространение подкрепят производствения етап.
– Наградите на международните фестивали достатъчни ли са да се произведе нов късометражен филм?
– Тези награди невинаги имат финансово покритие и със сигурност, ако имат, то не е достатъчно. Наградата „Джеймисън”, която вече се нарича „Награда за късометражно кино”, защото компанията "Джеймисън" се оттеглиха от филмопроизводството, беше в размер на 6000 евро. Но международните фестивали са ценни, защото са възможност българските късометражни филми да бъдат видени на голям екран.
– Говорим за фестивали и интернет платформи. Защо подминаваме възможностите на телевизионния ефир и националната киномрежа?
– Късометражното кино не успява да пробие в телевизиите, защото не отговаряло на стандартите. За да бъде излъчен един филм, той задължително трябва да е дълъг 27 или 54 минути, т.е. да запълни половин или един час ефирно време – с минутите реклама, разбира се.
По отношение на киномрежата. Киното в България е изправено пред изначално предизвикателство – държавно подкрепеното кино да се показва в изцяло частната разпространителска мрежа. Законът за филмовата индустрия задължава разпространителите да показват 5% български филми и този процент се спазва. Това обаче не означава, че условията за показ са „изгодни”, защото в Закона не е посочен нито времевият пояс (те, примерно, са показвани в 15.00 часа през седмицата), нито размерът на залата, нито броят на прожекциите. Така че вие реално нямате благоприятна среда за показа на българските филми. Другата страна на "медала" са финансовите условия на разпространителите (дигитални копия, висок процент от билетите), които са неизгодни.
– В книгата си задавате въпроса "Възможно ли е „Нетфликс” да стимулира късометражното игрално кино?"
– Да, смятам, че това е възможно, дотолкова, доколкото „Нетфликс” е платформа, която пряко обвързва производството с показа на своите абонати. Нещо, което е късащото се звено при нас. След като в световен мащаб това е работещо решение, очаквам да видя взаимодействията на „Нетфликс” в България, защото тенденцията е тази компания да разширява възможностите си. Такива платформи предлагат разнообразие от дейности, някои от които не са толкова печеливши, колкото алтернативни. Това е и тезата на моята книга – да се използват възможностите на късометражното игрално кино като алтернатива! Защото никой от нас не иска да бъде канонизиран в един единствен поток. В моите очи късометражното игрално кино дава възможности за повече от един избор!
Петя Александрова завършва ВИТИЗ (днес НАТФИЗ) "Кръстьо Сарафов", специалност "Кинознание". Преподава в "Нов български университет" от 1995 г. насам. През 2007 г. защитава докторантура на тема „Словесният образ на филма. Филмовото заглавие – от словесен до кинообраз“, а през 2012 г. става доцент. Член на Съюза на филмовите дейци и на Международната организация на филмовите критици (ФИПРЕССИ). Автор на книгите „Мъките на заглавието. От словесен до кинообраз”, „Изгубени в гледането. Бариери пред аудио-визуалните медии”, „Преходни истории за култура и комуникации”. Премиерата на последната й книга – „Предимства и предизвикателства на късите форми. Модели и практики на българското късометражно игрално кино“, бе на 4 март т.г. в кино "Одеон".
Научна заетост към Институт за изследване на изкуствата при БАН. [1]
