За 30 години мъчителен преход от тоталитаризъм към демокрация – пет масови граждански протеста. Винаги в името на достойния живот, но… с все един и същи резултат: връщане там, откъдето сме тръгнали. Затова рецептата за демокрация по български е проста – въртене в кръг, докато ти се завие свят и всичко наоколо стане красиво. Или докато "изведнъж" не осъзнаеш, че отново си се оставил да те водят мошеници с користни интереси.
Първопроходци в протестите в най-новата ни история са еколозите. Първи събраха смелост да защитят здравето на децата си майките от Русе, които с количките излязоха да демонстрират срещу обгазяването на града от румънски завод на отсрещния бряг на Дунав. В тяхна подкрепа застанаха много интелектуалци, учени и хора на изкуствата. Роди се гражданското сдружение „Екогласност”, което в началото на ноември 1989-та направи първото шествие в защита на природата – Рила и Места, което по същество беше антиправителствен протест. Активистите ядоха бой в градинката пред „Кристал” от милицията, но тези събития ускориха промените.
След падането на Тодор Живков на 10 ноември 1989 г. българските граждани повярваха, че комунизмът си отива безвъзвратно. Големият митинг, който се проведе десетина дни след това, беше безпрецедентно събитие за социалистическа България. На него се събраха стотици хиляди, преодолели страха от репресиите. Подготвени политици нямаше, те трябваше да се учат в движение. Основният лозунг беше „Демокрация!”.
Най-големият протест обаче беше на 14 декември 1989-та около парламента с искане
да падне чл. 1 от Живковата конституция,
който бетонираше ръководната роля на БКП във всички сфери на живота. Хората бяха гневни и настоятелни. Започнаха да се раждат новите лидери – на опозицията. От този протест в историята остана и т. нар. танкова касета, като раздуханата истерия около нея послужи като катализатор на процесите и член 1 беше отменен от тогавашното Народно събрание.
Венец на всички тези събития беше едномилионният митинг на Орлов мост на 7 юни 1990-та преди първите свободни избори. В него имаше много надежда и вяра. Стеклите се хора бяха убедени, че само след няколко години България ще стане просперираща европейска страна. Новите водачи също наивно смятаха, че като се смени политическата система, всичко ще си дойде на мястото от само себе си. Затова и направиха огромни грешки.
Тези грешки закономерно доведоха до големите протести в края на 1996-та и началото на 1997-а. Въпреки новата конституция, деполитизацията на полицията и армията, премахването на партийните секретари от държавните предприятия, икономическата власт остана в ръцете на бившата комунистическа номенклатура и ченгетата от ДС, които се преквалифицираха в капиталисти. Започна голямото източване на държавните предприятия и на нароилите се банки, което доведе до верижния им фалит и хиперинфлацията. Доларът стигна 3000 лева, пенсиите паднаха до 3 долара, спестяванията на хората изгоряха. Жан Виденов подаде оставката на правителството, но БСП не се отказваше от властта.
Българите пак излязоха на улицата – гневни, отново решени да се борят за бъдещето на децата си. Протестите започнаха в края на 1996-а, но кулминацията им бе на 10 януари 1997-а. Когато огромно
множество недоволни хора наобиколи парламента,
изпочупи с камъни прозорците му и дори успя да нахлуе в законодателния храм за кратко. И докато излъганият, разгневен народ бушуваше и скандираше „Оставка!” и „Червени боклуци!”, народните представители от управляващата БСП седяха на стълбите в кулоарите и пееха „Къде си вярна, ти любов народна?”. Никой не им каза и на 4 февруари социалистите върнаха мандата за съставяне на второ правителство.
Следващите кабинети, със съмнителната си приватизация, спомогнаха до голяма степен за появата на големите монополисти във важни икономически сфери. Тази политика стана причина за избухването на протестите през февруари 2013-а. Когато хората получиха дебели сметки за ток от трите ЕРП-та.
Площадите пак се напълниха с народ, който гореше показно фактурите си и настояваше монополистите във всички сектори да бъдат санкционирани и изгонени от държавата. Безотговорността и бездействието на управниците, накърненото чувство за справедливост и достойнство докараха отчаяни хора до самозапалвания на публични места. Борисов тогава предпочете да избяга от отговорност за случващото се, подавайки оставка.
Още същата година през юни българските граждани пак се вдигнаха, този път възмутени от безочливото назначаване на депутата от ДПС Делян Пеевски за шеф на ДАНС от коалиционното правителство на БСП и ДПС с премиер Пламен Орешарски.
Протестът, който тръгна под мотото „Dance with me”,
беше морален, не социален като този преди броени месеци. Пеевски вече беше сатанизаран в публичното пространство и затова назначаването му за шеф на агенцията за сигурност беше толкова скандално и неприемливо. Той олицетворяваше образа на новоизлюпен олигарх, който в симбиоза с партийната мафия малко по малко започва да овладява държавата.
Двайсет и четири часа след избирането му от парламента за шеф на службата, Пеевски подаде оставка. Но това не промени особено ситуацията. Морално възмутените граждани се прибраха, излязоха партийно пристрастните. Пак се чуха лозунги като „Червени боклуци” и „Комунистите в Сибир”. Целта беше правителството на Орешарски да падне не само заради безобразието с Пеевски, а и заради непочтената коалиция между БСП, ДПС и „Атака”. Протестите, макар и оредяващи, продължиха над 400 дни. Те така и си останаха само софийски, на жълтите павета, не се разпростряха в други градове на страната.
Кулминацията беше „нощта на белия автобус”
в края на юли, когато демонстранти не дадоха на депутати от бюджетната комисия да напуснат сградата на парламента. Стигна се до сблъсъци с полицията. В крайна сметка правителството не си отиде заради протестите, а след като Бойко Борисов и Лютви Местан си стиснаха ръцете на кафе в Кърджали.
Протестите през тази – 2020 година, избухнаха спонтанно, но народното недоволство клокочеше от месеци, дори от години. То започна да тътне още през втория мандат на Борисов. Просто му трябваше клечка кибрит. На улицата излязоха основно млади, интелигентни хора, които не са бедни, а омерзени от наглостта и цинизма на сегашната власт. Те просто искат да живеят в нормална държава, за каквато мечтаеха и техните родители преди 30 години. И не желаят нито миг повече да търпят беззаконието, корупцията, кражбите на европейски и бюджетни пари, безнаказаността на престъпниците, лъжата, простащината и користното невежество.
Да, протестите през лятото на 2013-а и 2020-а не са социални, те са за ценности и морал в политиката. Именно това затруднява Бойко Борисов, приближените му и коалиционните му партньори да реагират адекватно и да отговорят на очакванията на гражданите.
