Александър МАРИНОВ
Десет на сто от пълнолетното българско население – това е реалната подкрепа за ГЕРБ и ББ, и то не от преди шест месеца, а доста по-отдавна. Каква е същността на това управление и на неговите водачи стана ясно още през 2013-та. Последните пет години броят на „чистосърдечните” поклонници на едноличния режим клони към пренебрежима величина.
Тези десет процента са социалната база на уникалната българска диктатура на простотията – клиентелата, която с „чиста съвест” и по силата на разбираем (макар и напълно неприемлив) интерес иска този режим да се задържи колкото е възможно по-дълго. Всичко над тези десет на сто, вкл. това, което ни убеждават, че е намерено в изборните урни, е продукт на измама и насилие. Много скоро тази картина ще се проясни, а един ден (поне) някои ще понесат отговорност.
Трябва обаче да намери отговор въпросът защо останалите 90 на сто търпяхме толкова дълго. Народопсихологическите обяснения с „робската психика” и „не сме народ, а мърша” не са достатъчни, както е наивна и надеждата в преобразяващата енергия на „революционните маси”. Не защото масите не могат да пометат всеки режим, а поради факта, че когато масите излязат на улицата, вече е късно –
голяма част от пораженията са нанесени.
ГЕРБ скоро ще паднат от власт, но за вредите от управлението им ще плащаме дълго и скъпо. Протестите, започнали преди четири месеца, постигнаха най-важната си цел – направиха отстраняването на тумора необратимо, но не могат сами по себе си да излекуват поразената имунна система на обществения организъм.
Истинският смисъл на въпроса „Защо търпяхме толкова дълго?” е „Защо не задействаха предпазните механизми на демокрацията?” (ако приемем, че днешното ни устройство поне по външни форми наподобява нещо като демокрация). Самата констатация, че на израждането на властта не попречиха нито институциите (по презумпция гарантиращи върховенството на правото), нито политическата опозиция, нито медиите, е крайно неутешителна и води до сериозни съмнения дали България въобще отговаря на политическите (известни като „копенхагенски”) критерии за членство в Европейския съюз. Вярно е, че и в други страни от ЕС управляващите газят тези критерии, но това не ни грее, вкл. защото при тях последиците за обществото от нарушенията не са така фрапиращи. Да не говорим за причините (мотивите) – в Полша и Унгария например те са продукт на определена идеология (споделяна от значителна част от населението), а у нас – чисто клептократически.
Не оправдавам апатията и нагаждачеството на голяма част от българите, но това са напълно обясними масовопсихични реакции, при положение, че прокламираното върховенство на правото е сведено до „за милиони няма закони, за кокошка няма прошка”, а делата на опозицията са убедително доказателство на максимата „всички са маскари”. И всичко това – подкрепено от
букет уникални персонални примери на простащина,
арогантност, алчност и подмазвачество сред представителите на „елитите”.
Смисълът на подобни заключения не е в потвърждаване на очевидното, а в ясното констатиране на причините за израждането на публичното управление у нас и тяхното безкомпромисно отстраняване, което изисква наистина много дълбоки промени в правилата за получаване, упражняване и отчитане на властта (вкл. на правилата за подбор на тези, на които поверяваме власт). Промяната на правилата сама по себе си няма да измени радикално живота ни, но без нея такова изменение е невъзможно, дори постоянно да протестираме по площадите. Всъщност протестите искат не само и дори не толкова смяна на няколко опротивели лица, колкото смяна на правилата.
Да вземем за пример съдебната власт (в нейното разширително българско устройство), която не само бе подчинена от политическата върхушка, но с течение на времето сама се изкуши да се превърне в политически играч. А тези две власти заедно превърнаха управлението на държавата в изгоден и практически безрисков бизнес. Да се надяваме, че правилата, по които действа този конгломерат (и присвоеното от него право да ги прилага както намери за добре) ще осигурят спазването на законите и ще доведат до неизбежност на наказанията на нарушителите им, е не просто наивно, а налудничаво. Всеизвестна публична тайна е, че редица органи, които трябва да установяват и санкционират злоупотребите с власт, в действителност ги прикриват, а наказват единствено политическите и икономическите противници на властимащите.
Това не е от днес, не започва със снимките с кюлчетата и аудиозаписите на престъпни разпореждания от най-високо ниво. От „Ало, Ваньо” до „Ало, Банов съм” през последните десет години има десетки примери на публични скандали, чието дори най-повърхностно разследване би довело до разрушителни последици за управниците. Но не би. Следователно, ако искаме кошмарът ГЕРБ да не се повтаря, или поне, ако някой отново реши да се прави на ББ, да не търпим отново десет години, трябва да се направят
съществени законови и конституционни промени,
даващи висока степен на увереност, че злоупотребата с власт ще срещне не само наказание, а най-вече превенция.
Или, да вземем политическата опозиция. Уникалното в българския случай не е, че у нас десет години тя е неефективна, да не кажем безпомощна, а че поредица опозиционни формации по собствена воля и с неприкрито удоволствие позволиха да бъдат „опитомени” от ББ. След това получиха полагащото се на всеки питомен екземпляр отглеждане и изхранване. Задкулисните сделки, а не ясната идентичност и почтеното политическо представителство определят същността на българската партийно-политическа система. Да очакваме, че днешните политически партии, участващи (или мечтаещи да участват) в такива сделки, ще бъдат реален противник на „раздаващия порциите”, е също толкова глупаво, колкото упованието в сегашните правоохранителни институции.
Следователно, и тук е необходима коренна промяна на правилата. От една страна, трябва да се попречи на партиите да се разпореждат безконтролно с властта, чрез квоти обсебвайки ресурсите и подчинявайки институциите. От друга страна, трябва да се премахне
картелирането между управляващи и квази-опозиция,
а добре известно е, че за целта трябва защита на политическата конкуренция. Възможни са цял набор решения, успешно работещи в страни, които са демократични (без кавички). Тук влизат и разнообразни форми на действен граждански контрол преди, по време и след избори.
Особено важно е да се въведат работещи инструменти за текуща отчетност и отговорност на органите на управление на всички нива. Българските политици – поради невежество и нахалство – продължават да твърдят, че единствената форма на оценка на управлението са редовните избори. Практиката на развитите държави е съвсем друга и тя трябва да бъде закрепена в българската политическа действителност чрез нови законови и дори конституционни разпоредби. Включително такива, които правят задължително периодичното публично отчитане на правителствените стратегии и програми, както и съответни санкции за неизпълнение и нарушения.
Едва когато създадем или поне започнем да градим една нова публична среда (каквато например подробно описва икономистът Димитър Бъчваров), можем да помислим върху други отговори на въпроса „Защо търпяхме толкова дълго?”
