Преди няколко дни (на 23 октомври) т. нар. Венецианска комисия писа тройка на “преразказа по картинка”, познат като “Проект на ГЕРБ за нова конституция на Република България”. Според официалната информация, разпространена от БТА, “становището е изготвено по искане на българската страна и е гласувано на 20 ноември. То е междинно и е прието по спешна процедура…”
Стоп, стоп! За да стане ясно какво се крие зад словосъчетанието “становището е прието по спешна процедура”, най-напред трябва да обясним с две думи що за чудо е въпросната европейска институция. Официалното ѝ наименование е Европейска комисия за демокрация чрез право, създадена е през 1990 г. и по “номенклатура” е
консултативен орган по конституционно право към Съвета на Европа (СЕ).
В работата ѝ участват по един представител на всички държави членки на СЕ – общо 47 на брой, плюс Алжир, Бразилия, Израел, Република Корея, Киргизия, Мароко, Мексико, Перу, Тунис и Чили. Асоцииран член на комисията е Беларус, а наблюдатели – Аржентина, Ватикан, Казахстан, Канада, САЩ, Уругвай и Япония.
И още няколко важни неща трябва да бъдат припомнени:
– комисията не е институция на Европейския съюз;
– по правило се събира в пълен състав четири пъти годишно като сесиите се провеждат във Венеция;
– заключенията ѝ се използват от Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ) под формата на европейски стандарти в областта на демокрацията.
Три са “опорките”, върху които стъпват критичните забележки на “венецианците”: проектът за нова конституция е внесен в парламента без задължителното широко обществено и експертно обсъждане, в него липсва дори идея за решаване на най-големия проблем в съдебната власт –
недосегаемостта, безотчетността и всевластието на главния прокурор,
намаляването на депутатите до 120 души е по-скоро плод на случайно хрумване.
И още две “опорки” има, но те са с положителен привкус.
Едната е посветена на закриването на Bиcшия cъдeбeн cъвeт във вида, в който го знаем от 1994 г. – единен върховен кадрови и административен орган на съдебната власт, и в модифицирания му вариант от 2015 г. – съдийска колегия, прокурорска колегия и пленум (т.е. общо събрание). Според все още анонимните автори на проекта за нова конституция, съветите трябва да станат два – съдийски и прокурорски, като всеки от тях е напълно независим от другия.
С другата, Венецианската комисия
деликатно препоръчва… закриването на Върховната административна прокуратура
и ограничаване на държавното обвинение само в сферата на криминалното (т.е. наказателното) право.
Ако трябва да влезем в стилистиката на традиционно опозиционните медии, с мазохистично удоволствие би трябвало да отбележим, че един от най-важните “инструменти” на Съвета на Европа е разгромил на пух и прах нескопосания опит на управляващото задкулисие да излъже демократичния свят, че иска да реформира българската съдебна система.
Ако трябва да влезем в обувките на проправителствените медийни мегафони, със садистично удовлетворение бихме съчинили нещо такова: по принцип Венецианската комисия хареса проекта за нова конституция, но отправи две-три принципно градивни критики.
Е, от 27 години “БАНКЕРЪ” си е “БАНКЕРЪ” и
нищо не може да ни накара да наричаме бялото черно и обратно.
Ето защо ще си го кажем направо: т. нар. проект за нова конституция, съчинен незнайно кога и неизвестно от кого, представлява зле скалъпена компилация от вехти и отдавна забравени идеи, плюс още по-зле интерпретирани разпоредби от действащия основен закон и – сякаш за аромат – щипка “претенции” на брюкселските ни надзорници от епохата на предприсъединителния процес преди 17-18 години.
Безспорно,
най-“древна” е идеята за създаването на два независими съвета – съдийски и прокурорски.
Според някои по-паметливи “бащи” на конституцията, спорове на тази тема са се водили още във Великото народно събрание (10 юли 1990 г. – 2 октомври 1991 година). За първи път обаче тя е лансирана официално в началото на февруари 2005 г. от тогавашния председател на Върховния касационен съд Иван Григоров. Причината е скандалът, избухнал между него и главния прокурор Никола Филчев.
През 2014-2015 г. тогавашният министър на правосъдието Христо Иванов успя да наложи разделянето на ВСС, но само донякъде. Дългоочакваната реформа се оказа ерзац: след разтрояването на ВСС, прокурорската колегия заработи като машина – под диктовката на главния прокурор, естествено, докато две трети от трудовия делник на съдийската колегия започна да преминава в откровено буксуване. Колкото до пленума на ВСС – съществуването му е нещо като пунктирана линия – една седмица работи, една седмица тича на място.
На пръв поглед логиката за разделението е желязна: прокурорите са страна в процеса и като такива не е редно да кадруват съдиите. И обратно – няма как арбитрите да понижават, повишават или уволняват държавните обвинители.
На второ четене обаче нещата изглеждат по съвсем друг начин. Защото
адвокатите също са страна в процеса, но имат право да кадруват и съдиите, и прокурорите.
Ами, ако утре се появи управляваща политическа сила, която попълни парламентарните квоти във ВСС (общо 11 души) само с адвокати?
Писали сме го и преди, но за всеки случай ще го припомним отново. Голямата битка на съдиите е не само за кадрово, а и за финансово отделяне от прокурорите. Защото съдилищата генерират собствените приходи на Темида, а държавното обвинение само харчи. И, когато става дума за 100 млн. лв. годишно, усилията наистина си заслужават…
Въпросът с т. нар. безотчетност на главния прокурор също не е кой знае колко актуален.
От 2006 г. Народното събрание “изслушва и приема годишните доклади на председателя на Върховния касационен съд, на председателя на Върховния административен съд и на главния прокурор за прилагането на закона и за дейността на съдилищата, прокуратурата и разследващите органи” (чл. 84, т. 16 от конституцията).
А от 2015 г. парламентът има право да “изслушва и приема и други доклади на главния прокурор за дейността на прокуратурата по прилагането на закона, противодействието на престъпността и реализирането на наказателната политика”.
Не по-малко вехт е и казусът с недосегаемостта на главния прокурор. И по-точно – с невъзможността той да бъде разследван в случай на нужда.
Според “венецианците”, този проблем може да бъде решен чрез въвеждане на института на независимия прокурор. Нещо, което те препоръчват поне от две години насам.
През юли т.г. Конституционният съд обяви, че няма пречка евентуалните престъпни деяния на Обвинител № 1
да бъдат разследвани и от най-“обикновени” прокурори.
Не за друго, а защото в работата си те се подчиняват единствено на закона.
Според нашето скромно мнение този проблем можеше да бъде решен още преди 15-16 години. И то по един изумително безболезнен начин: вместо Националната следствена служба да бъде ликвидирана със задружните усилия на СДС, НДСВ, ДПС, БСП и ГЕРБ, две трети от следователите трябваше да бъдат съкратени, а останалите 250 души – “произведени” в независими съдия-следователи. Както е във Франция и Испания, да речем.
Уви, тогава предпочетохме българското с такава сила, че днес никой не може да ни помогне.
