На 9 юни честваме Международния ден на архивите. По този повод разговаряме с председателя на Държавната агенция „Архиви“ в България – историкът доц. Михаил Груев, който е начело на институцията от 5 март 2015 година.
През тези шест години, в които сте начело на Държавната агенция „Архиви“, вероятно сте имали работни посещения при ваши колеги в чужбина. Как стоим спрямо тях?
Ние сме членове на Международния съвет на архивите, които обединяват архивните институции по света, както и на групата на европейските архивисти, чиито членове се срещат на всеки шест месеца в страната председател. През 2018 г. ние председателствахме срещата на Групата на европейските архивисти тук, в София. За тези шест години и половина имам достатъчно база за сравнение. Условията в отделните архиви са много различни – зависят от финансовите възможности на съответната държава, но най-голямото предизвикателство пред всички е постепенното изчезване на хартиените документи, тяхната замяна с електронни и гарантирането на неизменността в процеса на архивиране и на дълготрайното запазване на електронните документи. Другото основно предизвикателство е дигитализацията. Всички вървим по този път, но с каква скорост зависи от финансовите възможности на съответния архив. Нашите не са големи, но на фона на ресурса, който влагаме, резултатите са добри.
Може ли да се каже, че на Балканите сме лидер в дигитализацията?
Да. Нескромно е човек да се хвали, но в сравнение с колегите от съседните страни, стоим доста добре.
Честването на Международния ден на архивите минава под надслов „В подкрепа на архивите“? Вие от кого искате подкрепа?
Преди всичко от обществото и от медиите, защото е много важно да се осъзнае важността и значението на архивите за държавността, за паметта на нацията, за запазването на свидетелствата от настоящето, които след това ще се превърнат в минало.
В мотото на Международния ден на архивите се споменава прозрачност, разнообразие в архивната теория и практика. Бихте ли обяснили какво точно се има предвид?
Една от основните задачи, включително и пред българските архиви, е разширяване възможностите за достъп до документалните масиви на архивите. Тя е свързана с използването на модерните технологии, с напредъка в процеса на дигитализацията. Това от само себе си поставя и етичния въпрос за начина на използване на документите, защото те са пълни с лични данни. Наше задължение е, разширявайки достъпа до изворовата база, да бъдем коректни към съдържащите се лични данни на трети лица. Това е голям проблем в архивите по света. Пред нас, тук в България, не е толкова актуален, тъй като в момента дигитализираме документи главно от XIX и първа половина на XX век, и личните данни на лица, които са все още живи, не са засегнати, но, вървейки все по-напред във времето, този проблем ще изниква с все по-голяма сила.
Що се отнася до модернизацията на архивната теория, то тя е силно повлияна от практиката, която става все по-динамична. И е свързана, например, със съдбата на електронните и аудиовизуалните документи. Стои въпросът дали имейлът е архивен документ или не? И ако е – какво правим с милионите имейли? Това засега е открит въпрос, на който не мога да дам отговор.
Честването на Международния ден на архивите съвпада с 70-годишнината от създаването на „Архивите“. През тези седем десетилетия стоял ли е въпросът „Архивите“ да устояват своята независимост от политически контрол?
На 10 октомври ще бъде отбелязана 70-годишнината на „Архивите“, но действително този юбилей е повод за равносметка. Архивите от векове са били институции на политиката. В това няма новина, защото исторически те възникват към владетелските канцеларии. Първоначално са били предназначени да обслужват владетеля и неговото обкръжение. Едва доста късно в края на XVIII и през XIX век достъпът до архивите се разширява, но не много. Може би до началото на XX век оставят институции, които са създадени и функционират, за да обслужват властта. Едва в демократичната епоха архивите променят функциите си, превръщат се в обществена институция, която не обслужва властта, а изследователите, журналистите и всички, които имат интерес към миналото. Към тази отвореност на архивите призовава и Международният съвет на архивите в своето послание за 9 юни. Към това съм се стремял и аз в тези шест години и половина, в които съм ръководил българските „Архиви“.
Имали ли сте намерение да организирате аукциони за продажба на архиви, представляващи интерес за любители?
Това е много е трудно от гледна точка на изискванията към една държавна институция да участва в подобни аукциони. Но ние участваме в откупки на документални колекции. Много е трудно експертното оценяване каква е цената на един документ, защото по дефиниция той е уникален – и е в един, максимум в три екземпляра. Това е базисната разлика между архивите и библиотеките, където всъщност се съхраняват издания в многоброен тираж. В „Архивите“ това не е така, защото всеки документ е сам за себе си. И да се даде експертна оценка за цената на един документ е много трудно и в повечето случаи е съвсем условно. Но откупките, които ние правим, са по-скоро като възнаграждение за хората, които са ги съхранили и запазили в тяхната цялост като документални колекции, а не толкова заплащане себестойността на документа, която няма как да бъде установена. По този начин – чрез откупки – „Архивите“ се сдобиха с ценни документи, като архива на Йордан Йовков, на Радой Ралин, а през миналата година – и с кореспонденцията между Иван Вазов и Евгения Марс.
По повод 24 май Държавната агенция „Архиви“ дари част от личната библиотека на Симеон Радев и на съпругата му – художничката Бистра Винарова, на Столичната библиотека. Предвиждате ли да дарите и други такива ценни колекции на музеи и библиотеки?
Този случай е по-частен. Обикновено се казва, че това е библиотеката на Симеон Радев, а всъщност е библиотеката на семейството. Не малка част от нея са уникални албуми на художничката Бистра Винарова – с посвещение за нея от световни имена в експресионизма като Конрад Феликсмюлер, Георг Колбе. А онази част от библиотеката на Симеон Радев и Бистра Винарова, която представлява уникални екземпляри на исторически книги или енциклопедии, които по някакъв начин могат да ни вършат работа в практическата ни работа, ние запазихме за библиотеката на Държавна агенция „Архиви“. Другата част – огромни количества художествена литература, включително книги с ex libris от автори и първи издания, са вече достояние на широката българска общественост в Столичната библиотека. Така семейната библиотека на Симеон Радев и Бистра Винарова ще се запази в цялост, така, както ни бе завещана от покойния им син Траян Радев, който няма наследници. Тук трябва да кажа, че обработката на техния родов фонд приключи. Той е огромен – около 22 линейни метра и е предизвикателство и за историци, и за изкуствоведи, и за всички онези, които имат интерес към миналото. Дълбоко препоръчвам да се работи с него. По същия начин ще препоръчам и дарените ценни постъпления от последните години – архива на Павел Вежинов, на Валери Петров, на композиторите Панайот Пипков и Любомир Пипков, на Светлин Русев.
През май Държавната агенция „Архиви“ заедно с Католическата енория в София и с финансовата подкрепа на Фондация „Българска памет“организира честване „Списъкът на избавлението“ – посветено на делото на банатския българин Антон Лебанов, който на 16 май 1941 г. дава своя принос за освобождаването на 1100 военнопленници етнически българи от Македония, Западните покрайнини и Сръбски Банат. Как подпомогнахте тази инициатива?
За дейността на Антон Лебанов още преди повече от две десетилетия се появи статия на колегата Благовест Нягулов от Института за исторически изследвания. Тъй като през 2021 г. има годишнина от акцията на Антон Лебанов, нейното честване бе поето от дружеството на банатските българи – Falmis. Това бе тяхна инициатива, ние само им предоставихме документите, които се съхраняват в Централния държавен архив и в Държавния военно-исторически архив във Велико Търново. Действително това е един неизвестен епизод от Втората световна война и той още веднъж доказва какво огромно документално богатство се съхранява в „Архивите“. Не на последно място е и пример за това, че подобни позитивни разкази трябва да се поднасят на българското общество, за да ни показва колко малко всъщност знаем за това, което се е случило през Втората световна война.
