Първият български космонавт генерал-лейтенант Георги Иванов днес навършва 81 години. На 10 април 1979 година, заедно с Николай Рукавишников, той излетя в космоса на борда на кораба „Союз 33“. Полетът му, продължил почти две денонощия, издигна България до пълноправен член на елитния Клуб на космическите нации – станахме 6-ата държава в света, изпратила свой гражданин в космоса.
Здраве желаем, генерал Иванов! Тъй като през последния повече от четвърт век много пъти сме говорили за твоя исторически полет, бих искал сега да поговорим за теб самия – все пак 81 години не са малко и освен като космонавт ти би могъл да споделиш с читателите на „БАНКЕРЪ“ и част от изводите от своя житейски опит. Впрочем първият ми въпрос е – кое е най-хубавото нещо, което ти се е случило досега?
Затрудняваш ме. Те не са едно или две неща.
И все пак – това, което цениш най-много?
Най-общо казано – реализирането на мечтите ми. Защото всичко, за което бях мечтал досега, се реализира. Но това не значи, че вече ми е скучно, тъй като и сега имам доста мечти, за които продължавам да се боря. А безспорно сред най-най-хубавите неща, които ми се случиха, е появата на децата, внуците и правнучката ми, защото те са не само моето, но и изобщо нашето – на България, бъдеще.
Сблъсквал си се обаче и с лоши неща…
Мисля, че най-лошото нещо, което може да се случи на един човек, това е предателството от страна на приятел или близък човек. Моите приятели не са много, като през годините си останахме верни и продължаваме да се събираме, при това доста често. Така че не мога да си спомня нещо кой знае колко лошо да ми се е случвало в живота. Следователно бих могъл да кажа, че съм един наистина щастлив човек.
Кое те кара да се усмихваш въпреки всичко?
Децата. Радостните детски очички винаги ме изпълват с възторг! Може би затова и толкова много обичам общуването с деца и млади хора и по принцип никога не отказвам покани за посещения при деца.
Тук трябва да поясня един не особено известен факт – че повече от две десетилетия ти си заместник-председател на най-старата българска фондация – „Еврика“, която подкрепя най-младите български изобретатели, учени и предприемачи. Но да продължим с въпросите: В състояние ли е нещо да те разгневи?
Несправедливостта. Всяка несправедливост – не само към мен, а и към всеки друг. Нещо, срещу което често негодувам, е и забравата или опитите за подмяна на нашата древна история. Напоследък много негодувам срещу това, че в училище децата вече не ги учат на българска история, а на това, което са написали някои хора – не искам да ги нарека учени – в угода на някакви мимолетни политически цели. Хора, не забравяйте, че светът не започва с вас и няма да завърши с нас, така че уважавайте историческите факти и ги поднасяйте на младото поколение такива, каквито са те.
Ще посочиш ли кога си се чувствал най-горд?
(Замисля се по-дълго.) Може би най-горд бях на стълбичката, по която се изкачвахме с Николай Рукавишников към космическия кораб. Тогава вече осъзнах, че след като се качваме към кораба – значи ще има старт и връщане назад няма. Много ясно си спомням онзи момент, но ми е много трудно да го опиша, защото в един миг се сливаха и гордост, и радост, че предстои да докажем в реални условия наученото, и чувството на отговорност – пред тези, които са ме подготвяли, пред род и родина, пред човечеството дори – защото с такива чувства и нагласи живеехме тогава – че ние сме посланици не само на СССР и България, а на човечеството. Но тази гордост си остана там, на стълбичката – струва ми се, че след като се върнах никога не съм я чувствал, още по-малко – показвал.
А някога чувствал ли си се унизен – от някого или нещо?
Ох! Един-единствен път – веднага след началото на промените у нас. Бях народен представител във Великото народно събрание и след саморазпускането му се завърнах на работното си място в Министерството на отбраната. Почти веднага обаче, през декември 1991 г., ме уволниха, и то със задна дата – от септември. Тогава наистина се почувствах много унизен. Оставям настрана въпроса, че останах без работа, а не получавах и пенсия – и трябваше да живеем в онези трудни години с учителската заплата на съпругата ми.
Ти си високообразован човек, знам, че от много години си и пчелар. Има ли нещо, което чувстваш, че не знаеш и би искал да изучиш?
Разбира се! Много обичам историята, особено най-древната българска история – затова винаги, когато ми остане свободно време, се ровя в историческите трудове. По време на тази пандемия имах доста време за четене. Що се отнася до пчелите – за тях мога да ти разказвам с часове – знам много, но продължавам да се уча и да се удивлявам от устройството на тяхното общество. Убеден съм, че ако човечеството възприеме дори само 10% от организацията на пчелното общество – светът ще стане много по-добър и справедлив и ще постигне много повече в технологично отношение. Тогава ще настъпи негативно отношение към всички, които не живеят от собствения си труд и ограбват труда на другите.
Ще настъпи краят на търтеите…
Да, защото пчелното семейство ги търпи само докато са му необходими, а след това ги изхвърля, докато ние ги търпим цял живот. Струва ми се, че по-рано търтеите в българското общество бяха по-малко, но напоследък много се нароиха.
Каза, че обичаш историята. В кой век животът ти се струва по-смислен – в ХХ или в ХХІ век?
Разбира се – в ХХ век. В сегашния век какво е постигнала България? А през миналия – като започнем от имената на Джон Атанасов и Асен Йорданов – България има с какво да се гордее пред света, нали така. Но мисля, че най-светлото, най-великото българско време, е епохата на Възраждането, когато са живели и най-великите българи. Понеже говорихме за гордост – гордея се и с факта, че моят прадядо Драгню Стойчев е бил член на основания от Васил Левски революционен комитет в Ново село, което е част от сегашния гр. Априлци. След Априлското въстание е заточен в Диарбекир, но оцелява и се завръща след Освобождението в родния си край.
Кои са най-хубавите места за теб в България и по света?
България е най-хубавото място за живеене на земята, а най-хубавото място в нея за мене, разбира се, е родният ми Ловеч. А по света – обиколил съм доста държави, но най-добре съм се чувствал в Куба. Освен хубавата природа там винаги съм чувствал кубинците като много близки хора – и мисля, че като манталитет те много приличат на нас – сърдечни, добронамерени… Поне такива бяхме българите допреди трийсетина години, а дали и днес сме такива, вече ми е трудно да кажа.
Какво би искал да завещаеш на младите българи?
Да обичат много България, да я съхранят и да я доизградят като силна съвременна държава – достоен наследник на цар Симеон Велики!
Прекрасен празник ти желая!
Благодаря ти! И на тебе – също!
Белчо Цанев
