В разтърсената от ковид и енергийна криза Европа две теми – Истанбулската конвенция и Зелената сделка, продължават да са повод за скандали, конфликти и взаимни обвинения. Освен в „подходяща дъвка“ за всякакви предизборни кампании обаче тези теми станаха и ефикасен трамплин за политическа кариера, и удобен инструмент за партийно инженерство.
По повод 25 ноември – Международният ден за елиминиране на насилието над жените, Европейският парламент отново призовава всички държави членки на ЕС да признаят Истанбулската конвенция и започват дебат за липсата на напредък по отношение на ратификацията й.
Евроинституциите и агресивните джендър заплахи
Официалното наименование на Истанбулската конвенция е „Конвенция на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие“. Конвенцията е предложена за подписване на 11 май 2011 г. в Истанбул (откъдето идва и името й) и е в сила от 1 август 2014 година.
Според Брюксел, Истанбулската конвенция се основава на разбирането, че държавите не само трябва да се справят изцяло с насилието, основано на пола, сексуалната ориентация и т.н., но и да предприемат законодателни мерки за превенция и предотвратяване на такова насилие, за защита на жертвите и за наказателно преследване на извършителите.
Според противниците на документа, конвенцията съдържа скрит подтекст, а целта му е да узакони гейбраковете и да легитимира смяната на пола.
Най-голяма е съпротивата заради опасенията, че ЕС пробутва джендър идеологията, според която биологичният пол е фикция и няма никакво значение в контекста на бъдещето човешко развитие. Хетеросексуалните хардлайнери и простодушните им последователи са твърдо убедени, че целта на новите "истанбулци" е да направят децата ни гейове, след което да си ги "ползват" за каквото си искат.
Още през 2019 г. отец Силвестър от Сливенската епархия обяви, че налагането на тази конвенция е „фашистко“ и срещу нея трябва да се опълчат всички православни християни. Още по-сериозно притеснение обаче е, че Европейският съюз ще накара държавите да приемат документа насила.
Истината е, че натискът на европейските институции върху страните, която не са приели конвенцията, се засили драстично след като президентът на Турция (първата страна подписала документа) обяви, че се оттегля от конвенцията на 20 март. Тогава председателят на Европейската комисия, Урсула фон дер Лайен, отправи апел към всички страни, подписали документа, да го ратифицират.
Шест държави членки на ЕС, все още не са ратифицирали този международен договор – България, Чехия, Унгария, Латвия, Литва и Словакия. Евродепутатите няколко пъти ги предупреждават да ратифицират конвенцията незабавно, но засега без конкретни заплахи за някакви санкции. За щастие на "опашкарите", А и заплахата от нова ковид вълна и възстановяването на икономиките очевидно са пълен приоритет. Таен дневен ред е малко вероятен, най-малкото защото страни като Унгария веднага биха се възпротивили ожесточено.
Трябва да се отбележи, че по-богатите западни страни приемат по-добре конвенцията, не че няма противници на документа и там. Но има и фенове.
На 20 ноември в Париж и големите френски градове протестиращи подкрепиха Истанбулската конвенция и поискаха повече действия на правителството за предотвратяване на насилието срещу жени. Демонстрациите дойдоха на фона на нарастващото възмущение от случаи на жени, убити от техните партньори, както и сексуалния тормоз срещу жените в страната. Най-малко 101 жени са били убити от техен партньор или бивш партньор във Франция тази година, горе-долу – на три дни по една жертва. Спoрeд мeдийни публикaции, от началото на годината в България са убити нaй-мaлкo 15 жeни.
В крайна сметка истината е по средата. Нито намеренията на еврочиновниците са толкова подмолни, нито скептиците са толкова заблудени. Големият проблем е, че документът е написан на толкова тежко специализиран език, че дори юристи с дългогодишна практика трудно откриват какво точно са искали да кажат авторите на конвенцията. А като прибавим тук и особеностите на преводите…
С други думи, единственият безавариен изход от ситуацията е конвенцията да бъде пренаписана наново – на общодостъпен език, без юридически термини с двойно и тройно дъно, без двусмислици и жаргони. И най-важното – след сравнителен анализ на националните законодателства на държавите, които все пак са я подписали. Защото, колкото и да не е за вярване, поне 75% от съдържанието на конвенцията и днес си съществува в българското законодателство под една или друга форма. Така че спорните 25% също биха придобили общоприемлив вид, стига т. нар. воюващи страни да загърбят агресията, да престанат да се държат като болшевики и да започнат да се вслушват една в друга.
"Зелени главоболия“ за Брюксел
Целта на Зелената сделка известна – спасяване на планетата. Амбицията на Брюксел също – до 2050 г. Европа да стане първият климатично неутрален (т.е. съвършено безвреден) континент. Проблемът е, че държавите членки на Общността са твърде различни – и като икономическо развитие, и като манталитет. И този проблем взе да става нерешим, след като богатите решиха, че няма повече да влизат в положението на по-бедните, а по-бедните решиха, че няма какво толкоз да им слугуват на по-богатите.
Особено остри са "разговорите" на тема поетапен отказ от използването на изкопаеми горива – първо въглищата, после петрола, а накрая – природния газ. Засега крайната цел е нелепа, защото в държавите членки от бившия соцлагер все още доста хора се топлят на дърва и въглища. А в България… страшно много!
Най-болната тема безспорно е затварянето на въгледобива и въглищните електроцентрали и в неясното бъдеще на работещите в тях.
Комисията успокоява, че парите за енергийния преход ще са напълно достатъчни и при разумно изразходване проблеми не би трябвало да има. България, например, би трябвало да получи от Фонда за справедлив преход 1.3 млрд. евро. И то само за замяна на въглищата с други по-безопасни източници на енергия. И още – поне една трета от парите по Националния план за възстановяване и устойчивост – почти 13 млрд. евро до 2026 г. – също би трябвало да бъдат насочени в тази посока.
"Малките" обаче не са съгласни. Няколко държави, най-гласовитите от които са Полша и Унгария, настояват Зелената сделка да бъде отложена или отменена. Според унгарският премиер Виктор Орбан обаче може да се отиде още по-далеч – схемата за търговия с въглеродни емисии да отхвърлена и светът да се върне към реалността.
Резултатът е тъжен. Комуникацията между бедните и богатите е затънала в блатото на високопарните приказки, имитацията на дейност и "замерянето" с ултиматуми. А изходът от ситуацията продължава да е пред очите на всички и никой да не го вижда, защото не иска да го види…
