Ако предишната 2020-та мина в капана на пандемията от COVID-19, страха, локдауна, антиправителствените протести и ината на мутрите, то сегашната година не беше по-лека, но пък постигна своеобразен рекорд по прецеденти. Станахме и европейски рекордьори с най-ниска ваксинация и с пълна незаинтересованост към общественото и собственото си здраве.
Много неща ни се случиха за първи път поне в най-новата ни история. За първи път проведохме три парламентарни избора в рамките на една година. За първи път съвпаднаха парламентарни и президентски избори, след като в Конституцията изрично са заложени механизми те да се разминават. За първи път беше съставена управленска коалиция от четири политически формации.
Битки, победа и промяна – това са три от ключовите думи, които белязаха изминалите 12 месеца. Румен Радев и Илияна Йотова бяха преизбрани за втори мандат на "Дондуков" 2. В условията на политическа криза и дълъг цикъл от избори най-постоянна се оказа временната власт. За първи път бяха назначени последователно две служебни правителства, които управляваха почти осем месеца.
За първи път се въведе масовото машинно гласуване, показни полицейски акции се опитваха да осуетят купуването на гласове, а Централната избирателна комисия, раздирана от скандали, оцеля и успя да спаси изборния процес.
И трите парламентарни вота през тази година доведоха до
появата на много нови политически формации
и логично – до трансформация на вече утвърдените. Някои от партиите отбелязаха възход, но не успяха да го задържат. Други шумно се провалиха, а трети – въпреки електоралния срив, в крайна сметка се добраха до властта.
В началото на 2021-а едва ли някой си е представял, че така ще протекат събитията. Обезверени, мнозина смятаха, че Бойко Борисов и ГЕРБ ще управляват за четвърти път след вота на 4 април. Но тогава от телевизионния екран слезе и се втурна в политиката "Шоуто на Слави". Шоумените дадоха надежда, че все пак нещо може да се промени и да се направи пробив в 12-годишния застой. Беше ясно, че сценаристите не са подготвени за новата си роля, но желанието за изритване на мутрите от властта беше по-силно. ГЕРБ спечели, но тотално сбърка крачката и изпадна в изолация.
Така се стигна до следващия парламентарен вот на 11 юли. Тогава
нещата коренно се промениха.
Служебно правителство, посочено от президента Румен Радев, пое държавата в свои ръце и показа, че у нас може да се управлява и по друг начин – прозрачно, нормално, с институции, които си вършат работата. ГЕРБ за първи път загуби парламентарни избори, а ИТН спечели, но недостатъчно, за да управлява самостоятелно, както искаше.
Бойко Борисов и съпартийците му всъщност нямаха нищо против горещият картоф на управлението да премине в ръцете на неопитните хора на Трифонов, които да се провалят с гръм и трясък, а вождът от Банкя да се върне във властта на бял кон. Той щеше да стои отстрани, да критикува, да назидава, да сочи грешки, да се подиграва, да "убеждава", че не стават и само той е най-опитния и най-добрия управленец.
Само че, съзнателно или не,
Слави и сценаристите го изпързаляха.
Те отново не съставиха кабинет, но пък вече бяха прокарали пъртина, по която минаха на следващите предсрочни избори на 14 ноември харвардците от "Продължаваме промяната".
Много сполучливо обясни ситуацията Арман Бабикян от малката формация "Изправи се БГ! Ние идваме!", която също изигра своята положителна роля в двата краткотрайно парламента. „Хората трябва да решат дали им трябват бойци или просто хора с добро образование, които са решили да правят модерна България. На мен лично ми трябват и двете. Защото калта, в която сме затънали, е ужасно, ужасно дълбока и да, мафията е тук. Някой трябва да разчисти отвратителния храсталак и блатото, в което сме затънали, за да могат да минат добре излъсканите харвардски обувки и да построят новата икономика на знанието в България. Защото ние сме ужасно ретро.“
Така и стана. Служебните правителства (особено първото) заедно с "Има такъв народ", БСП, "Демократична България" и коалицията около Мая Манолова и Николай Хаджигенов в 45-ото и 46-ото народни събрания, които просъществуваха около месец, извадиха наяве маса безобразия на предишната власт с корупционни схеми, с кражби за милиони, с мачкането на бизнеса, с побоя на протестиращите зад колоните на Министерския съвет …. Така бе
разчистен пътят на новата формация,
набързо създадена от двамата най-харизматични служебни министри Кирил Петков и Асен Василев, която окончателно катурна Бойко Борисов от властта, след като ИТН го бяха поразклатили.
Политическият процес в страната беше така запушен и затлачен, че до голяма степен бе логично промяната да стане постепенно, на етапи.
Поради провеждането на избори за парламент горе-долу през 3-4 месеца, последните съвпаднаха с редовния президентски вот, който пък се проведе в два тура. Ректорът на СУ „Св. Климент Охридски“ проф. Анастас Герджиков, колкото и да се напъваше през цялата кампания, не успя да убеди никого, че е независим кандидат. А убедителната победа на Румен Радев и спечелването на втори президентски мандат сложеха своеобразен край на войната му с Борисов.
Не може да не отбележим, че прагматичният подход на Кирил Петков и Асен Василев доведе до успешен край преговорите между твърде различните политически субекти – „Продължаваме промяната“, БСП, „Има такъв народ“ и „Демократична България“. Беше намерен начин непримиримите врагове от левия и от десния спектър, ако не да седнат на една маса, то
да участват в един отбор, в общо управление.
Парадоксалното е, че и трите формации, коалиционни партньори на „Продължаваме промяната“, претърпяха тежка загуба на последните парламентарни избори, но са в правителството, имат вицепремиер и министри. Очевидно е, че всички участници в четворната коалиция направиха тежки компромиси с предизборните си програми и някои идеологически принципи, но с убеждението, че си струва в името на окончателното „изчегъртване“ на ГЕРБ от властовите позиции в държавата. Никой не си прави илюзии, че нещата ще вървят безпроблемно в такава сложна конфигурация – ясно е, че често ще хвърчат искри, но важното е да вървят. Пък докъдето коалицията стигне – до следващата пролет, до местните избори след две години или цял четиригодишен мандат.
