Пътуването и откриването са най-голямата тръпка за пътешественика. Затова той винаги е готов да тръгне и никога не пропуска след това да сподели видяното.
Село Връв е първото българско пристанище по течението на река Дунав. То е и най-северното селище в България.
Разположено е в Северозападна България, в община Брегово, област Видин.
Реката е най-дълбока в непосредствена близост до българския бряг и корабоплаването, извършвано на форватера, е откъм българския бряг. Това прави перспективно бъдещо възстановяване на пристанището, на което в миналото са акостирали гръцки и други търговски кораби, товарили зърнени култури от склада до брега, както и пътнически параходи по линията Връв – Видин.
Селото отстои на 30 км от областния град Видин и на 12 км от общинския център град Брегово, като пътищата са от републиканската пътна мрежа и са асфалтирани.
Най-старите сведения за заселване около Връв датират от началото на бронзовата ера, около 3 век пр.н.е. Около 1 век, когато територията на днешна България е била част от Римската империя, в района на село Връв и град Брегово
е бил разположен римски легион,
защитаващ северозападната граница на империята от набезите на племената на север от река Дунав. За целта е била построена малка крепост (кастел) и селище (викус), известни като „Дортикум“, и местното тракийско население било романизирано.
Предполага се, че в Дортикум е била настанена Първа критска стрелкова кохорта. Тя е сформирана от жители на остров Крит и пристига на това място в началото на управлението на император Клавдий. Кохортата участва в състава на римския контингент във водените от император Траян през 101-102 и 105-106 г. Дакийски войни. Участва и в строежа на моста над река Дунав при днешните селища Връв и Турну Северин.
Дортикум
изпълнявал функцията и на важен митнически център за хора и стоки, минаващи по Дунава, а впоследствие и център за производство и търговия с керамични съдове. Той е бил многократно нападан и опустошаван от различни племена – даки, готи, хуни, славянаи и авари, бил е и многократно възстановяван и укрепван от римляните, но със западането на Западната Римска империя престава да съществува. През VIII-X век се появяват сведения за малко славяно-българско селище. В по-ново време Дортикум се споменава в описанията на граф Луиджи Фердинандо Марсили (1658-1730 г.) от пътуванията му по дунавските древни станции през XVII век. Въпреки че графът скицира и описва подробно мястото, мястото на античния кастел не е определено съвсем правилно. Малко след него, френският географ Жан Баптист Д’Анвий (1697-1782 г.) поставя правилно Дортикум при село Връв.
Във Връв живеят т.нар. власи –
население, което говори стар румънски диалект с редица български думи и изрази, но което е с православно вероизповедание. Народи, наричани власи, са днешните румънци, арумъни, сърбо-власи, мъглерумъни и истрорумъни, но след създаването на държавата Румъния терминът се използва главно за живеещите на юг от река Дунав. Преобладаващата религия на власите е православието, но в някои области те са католици или протестанти (в Трансилвания).
Река Дунав в района на селото предлага отлични условия за риболов.
Не бива да се пропуска и
църквата "Свети Николай",
в която рисува дебърският зограф Кръсто Янков. След като се отделя от баща си, той се установява да работи в Северозападна България – рисува из Видин, Видинско и Курско. Автор е на много отделни икони из църквите във Видинско, както и за видинските църкви "Свети Пантелеймон" и "Свети Николай". Според Иванка Гергова неподписаните стенописи в храма "Свети Николай" (1880 г.) в селото са дело на Евгений Попкузманов – български зограф, представител на Дебърската художествена школа. Този извод тя прави на базата на иконографската програма, отношението към архитектурните и природни фонове, формулировката на посветителния надпис. Тя смята, че той вероятно е нарисувал и иконостаса.
Село Връв си има и традиционен събор, който се провежда в края на третата седмица на месец юни.
През горещите дни на лятото по средата на река Дунав се появяват островчета.
