Александър МАРИНОВ
Половин година след третите за 2021 г. парламентарни избори политическата ситуация у нас бързо се влошава и става все по-объркана. Поне така изглежда според социолозите, въпреки че техните изводи също са противоречиви и дори парадоксални. Наред с регистрирането на очевидни тенденции (срив на доверие към повечето институции и политици, единодушие в отношението към Северна Македония), изследователите на общественото мнение ни предлагат заключения, част от които звучат (най-малкото) любопитно. Но да караме поред.
След импулса на оптимизъм в края на миналата година, както при затихването на пандемията, отношението на българите към институциите на властта се върна към „нормалността”. За нещастие, нашата нормалност се изразява в критично ниска степен на доверие, изразена в силно отрицателен рейтинг. През май положително оценяващите работата на парламента са три пъти по-малко от отрицателно оценяващите. Малко „по-добро” е отношението към правителството и премиера – негативните оценки са „само” 2.5 пъти повече от позитивните.
Първоначалният политически кредит към управляващите е практически занулен, колкото и да се отнасяме с разбиране към крайно трудните задачи, пред които са изправени. Единствената институция, която запазва
устойчиво висок положителен рейтинг,
е президентската, но и там има ерозия, дължаща се на силната обществена поляризация. Това са тенденции, установени – въпреки някои отдавна известни гилдийни различия – от практически всички утвърдени социологически агенции.
Днешната „нормалност” обаче има някои специфични отлики.
Никога досега ново управление (може би с изключение на кабинета „Орешарски”) не е претърпявало толкова бърз и драматичен срив на обществената подкрепа, при това – на фона на високо, почти еуфорично стартово одобрение. Освен това, с изключение на привържениците на „Продължаваме промяната”, симпатизантите на останалите партии от управляващата коалиция бързо натрупаха сериозна критичност към своето правителство.
Най-силно изразена е тя при избирателите на „Има такъв народ”, малко по-ниска – при тези на БСП, а дори сред най-близките в идеологическо отношение до партията на Кирил Петков (симпатизантите на „Демократична България”) отрицателните оценки достигат 40 на сто.
Обществото е практически разделено на две по въпроса дали правителството трябва да остане или да си тръгне (41% към 34%) и само нежеланието да се върви към нови избори (44% против, 24% за)
осигурява засега крехкото оцеляване на управлението,
главно заради външнополитическите проблеми и задълбочаващата се вътрешна енергийна, икономическа и социална криза. Но тенденциите са неблагоприятни за властта и ясно индикират, че според мнозинството от българите управляващата коалиция не е в състояние да се справи с обективните заплахи и да успокои тревогите на обществото. Гаснат надеждите, че ще бъдат изпълнени атрактивните предизборни обещания за борба с корупцията и съдебна реформа.
Както основателно може да се предположи, тези преобладаващи негативни оценки за повечето институции се пренасят върху основните политически субекти – партиите и лидерите. Но тук картината е по-противоречива, характеризира се със странна динамика и най-малкото заслужава по-задълбочена интерпретация. Част от регистрираните тенденции изглеждат логични:
– видим отлив на подкрепа за партиите от управляващата коалиция;
– консолидация сред привържениците на ГЕРБ и ДПС;
– засилване на положителното отношение към радикалната опозиция („Възраждане”);
– търсене на нови, по-надеждни носители на общественото желание за промяна.
В същото време, някои констатации и изводи се нуждаят от прецизиране или обяснение.
Първо – ясно е, че ГЕРБ запазва и дори увеличава преднината си като първа политическа сила, но
без да разширява подкрепата си дори на йота,
т.е. за сметка на срива на вторите (ПП). Още по-трудно обясними са съществените разминавания в интерпретацията на, общо взето, едни и същи констатирани данни. Явно и социолозите са хора и също могат да имат своите симпатии и разнообразно мотивирани предпочитания.
Второ – макар и с различни числови измерения, всички агенции регистрират бърз ръст на подкрепата за „Възраждане”. С цялата условност на този тип оценки, може да се приеме, че през последните три месеца партията на Костадин Костадинов е (поне) удвоила симпатизантите си, същото се отнася и до динамиката на личния му рейтинг. Така „Възраждане” към момента твърдо е четвърта, а според някои проучвания – дори трета политическа сила, при това с тенденция към трайно нарастване на електората (и вероятно наличие на недеклариран вот). Ако процесите вървят в сегашното русло, възможно е да се изправим пред прецедент – една за пръв път представена в парламента малка и обявяваща се за антисистемна партия, да претендира за водещо място на следващите избори. Причината е не само в преимуществата на силно критичната позиция към несправящото се управление, а главно
в истеричната и глупава русофобска пропаганда,
която „насила” тласка немалко хора в орбитата на Костадинов.
Трето – много странно изглежда включването в проучванията на все още нерегистрираната партия на бившия служебен премиер Стефан Янев, при това в ролята на реален политически субект. Това не е прецедент, а стара практика на българските демоскопи да проучват отношението към „неродени политически Петковци” със съзнанието, че по този начин същевременно формират въпросното отношение. Още по-трудно обяснимо е как една практически несъществуваща формация „от раз” прескача бариерата и дори изпреварва част от парламентарно представените партии. Едва ли има съмнение, че основната причина за възможната изненадващо голяма подкрепа е свързването на хипотетичната формация на Янев с авторитета на президента Радев, въпреки че той съвсем ясно се разграничи от начинанието на бившия си съратник.
Казаното не означава, че част от българите не се оглеждат за нов, по-адекватен представител на техните интереси. В полза на този извод говори фактът, че между 7 и 10% заявяват готовност да гласуват за нова, несъществуваща партия. Иначе казано, импулсът за промяна, родил се преди две години, не е замрял. Просто търсенето на автентичната промяна продължава.
