Александър МАРИНОВ
Напоследък е популярна тезата, че с внесения вот на недоверие и особено със свалянето на председателя на парламента Никола Минчев опозицията, вместо да извади очи, е изписала веждите на управляващите и най-вече на „Продължаваме промяната” и на министър-председателя Кирил Петков. В подкрепа на подобна интерпретация има известни основания, но нека се опитаме да съпоставим аргументите „за”и „против”.
Вярно е, че за свалянето на Минчев действително нямаше особени персонални причини, доколкото не за пръв път председател на Народното събрание нарушава правилника, за да защити правителството и премиера. В допълнение, това бе може би първото прегрешение на този председател в краткото му пребиваване на поста. Свидетели сме били, че за къде по-тежки и системни нарушения оставка не е била искана. Като добавим, че Минчев е възпитан и интелигентен човек, симпатиите и съчувствието към него бяха естествени, а те се пренесоха (макар и без особена логика) върху партията му.
Но
така е било винаги в българския парламент.
Свалянето на Стефан Савов през 1992 г. и на Огнян Герджиков през 2004-та бе резултат не на лично отношение, а на политически ходове. Тази атака регистрира края на съществувалото до момента парламентарно мнозинство и слага началото на нова ситуация. Въпросът е какво ще бъде продължението и дали кризата ще доведе до необратими последици за законодателната и изпълнителната власт, а това зависи в голяма степен от реакциите на въвлечените страни.
В дадения случай „Продължаваме промяната” решиха да приемат ролята на невинни жертви, за да позакрепят загубеното обществено доверие, като същевременно опазят властта с други средства. Дали са се надявали на бърз ефект още при вота на недоверие или са правили малко по-далечни планове (с оглед реализацията на нов първи мандат), засега е трудно да се каже, но тази тактика доведе до втори, по-сериозен негативен резултат – правителството падна. Този факт няма как да бъде интерпретиран като актив за управляващите, както и да го обясняват. Опозицията или части от нея може и да загубят, но и свалените от власт също не печелят. Съчувствието към падналите не е силен политически фактор у нас.
Възможно е да се спекулира за ползите и вредите на този развой за основните политически субекти, най-вече с оглед резултатите от нови предсрочни избори и поемането на отговорността за тяхното предизвикване. Картината е сложна, но оттук насетне са ясни поне няколко неща.
Първо и без това
минималната възможност за договаряне
на краткосрочно програмно антикризисно управление с по-широка подкрепа бе окончателно ликвидирана. Силно бе минимизиран и възможният сценарий за някакво разбирателство между довчерашните партньори – взаимната ненавист логично доведе до напълно несъвместими предварителни условия. Следователно единствената (макар и малка) вероятност да се състави ново правителство в този парламент и да бъдат избегнати изборите наесен е „Продължаваме промяната” да успеят да договорят подкрепата на още 6-7 депутата. Или скрита процедурна помощ от страна на части от опозицията чрез неучастие в гласуването на новия кабинет. При вече заявените позиции, второто отпада.
Остава първото – този сценарий е може би технически (аритметически) осъществим, но е политически самоубийствен. Остатъчната тройна коалиция може да спечели няколко месеца, но последиците ще са катастрофални за участниците в нея. Поне за тези, които възнамеряват да продължат участието си в политиката. Задържането на властта ще е самоцелно и на неприемливо висока цена, доколкото новото правителство ще бъде слабо и неспособно да действа за овладяване на кризите. Ако „Продължаваме промяната” са неспособни да го разберат, то другите две партии имат достатъчно опит, за да си направят изводите. Освен ако някои от техните лидери нямат особено важни причини на всяка цена да задържат властта още малко време.
Независимо от ефектите от действията на политическите противници, все пак решаващо значение ще имат анализите и стъпките на всяка от формациите. Дори да допуснем, че опозицията е дала някакви шансове на управляващите с (хипотетично) неразумните си ходове, важно е дали управляващите ще могат правилно да изиграят предполагаемите си козове. Ситуацията е сложна, тъй като при висока вероятност от предсрочни избори трябва да се изработи успешна тактика на поведение в парламента, в хода на консултациите за съставяне на правителство и в публичните комуникации. Независимо кога ще се състоят предсрочните избори (а те са неизбежни),
предизборната кампания вече започна.
Освен актуализацията на бюджета и няколко малки поправки на закони парламентът едва ли ще успее да свърши нещо особено. Тук (все още) управляващите са в политически неизгодна ситуация, защото трябва да бранят бюджетните си предложения от налаганото от опозицията раздуване на разходите. При липсата на някакви нови инициативи (доколкото такива въобще са възможни) на парламентарния терен остатъчната тройна коалиция няма нито време, нито ресурси, за да натрупа точки.
В следващите две-три седмици вниманието ще бъде приковано към политическите консултации и преговори за евентуално съставяне и избиране на нов кабинет. В това отношение „Продължаваме промяната” създадоха пореден прецедент – след като ръководеното от тях правителство бе свалено с вот на недоверие, те фактически отказаха консултацията при президента, при това с неубедителни мотиви. Странното е, че към тази импровизация се присъедини БСП, което може да бъде обяснено единствено с едноличните приумици на Корнелия Нинова.
Накрая, една илюстрация на народната мъдрост, че каквото си направиш сам, друг не може да ти стори.
По някаква странна самоубийствена логика
през последните две седмици ръководствата на „Продължаваме промяната” и БСП възприеха агресивна и дори оскърбителна реторика към Румен Радев. Петков и Василев сигурно не си дават сметка, че поне половината от гласовете за тях на последните избори бяха дадени от хора, които ги смятаха за надеждни партньори на държавния глава. Както са я подкарали, те със сигурност ще се лишат от тези избиратели, а за останалите ще трябва да водят тежка „междусъюзническа” война с „Демократична България”.
Що се отнася до БСП, основната причина за невиждания електорален срив през миналата година бе именно открито враждебното отношение към президента от страна на Нинова и нейните приближени. Последиците и тук са ясни, или, както се казва в анекдота, „вчера бяхме на ръба на пропастта, а днес направихме смела крачка напред”.
