Александър МАРИНОВ
Когато една партийно-политическа система и обусловеното от нея парламентарно представителство се намират в дълбока, структурна криза, традиционните средства не помагат и се налага да се търсят новаторски решения. Точно такава е хронично блокиралата (вече две години) политическа конфигурация в България. Но последните „творчески“ търсения на двете най-големи парламентарно представени партии наистина предлагат сложни ребуси на анализаторите и на широката общественост.
Ребус № 1. Как ще се реши „сакралният“ въпрос за избор на председател на парламента? Истинска загадка е защо във второ поредно Народно събрание партиите са се хванали гуша за гуша по такъв по-скоро организационно-технически, отколкото политически проблем. В преишния 48-и парламент те бяха на ръба да предизвикат конституционна криза, но в края на краищата, след една политическа сделка със съмнителна стойност, успяха да съберат гласове за избора на Вежди Рашидов. Можем да определим сделката като съмнителна не само заради начина, по който се стигна до нея, а главно защото не породи нищо повече от самия избор и няколко неадекватни законови промени. Т.нар. хартиена коалиция бе активно коментирана, но се оказа „книжен тигър“.
В новото, 49-то Народно събрание излъчването на „първия сред равните“ народен представител също се очерта като трудно препятствие. Този път, вместо безбройните гласувания „до дупка“, влезе в действие наистина нестандартно решение – двете най-големи партии просто се отказаха да преговарят по конкретния проблем и се захванаха да обсъждат „светлото парламентарно бъдеще“. Общото е, че
парламентът отново увисна в неопределеност,
при това още по-голяма, защото постигането на удовлетворително споразумение по т.нар. законодателна програма е не само трудно, но и крайно неустойчиво. Да не говорим, че изолирането от преговорите на останалите парламентарно представени сили едва ли ще допринесе за ефективността и дълголетието на Народното събрание. Дори сега да бъде постигнато някакво споразумение за обща законодателна програма, на базата на което да се намери решение на въпроса за избор на председател, нищо не гарантира, че то няма да бъде взривено на следващия ден или през следващата седмица. Екстравагантната идея за ротация на председателския пост дори не си струва да се коментира поради множество (не само конституционни) пречки.
Оттук насетне има различни хипотези защо ГЕРБ и ПП/ДБ решиха да протакат конституирането на парламента. Според едни наблюдатели това е поредното надлъгване между две изравнени сили с претенции за надмощие с цел компрометиране на противника като виновник за дежурното парламентарно фиаско.
Според други има съвпадение на интересите да се отложат във времето евентуалните поредни предсрочни избори, за да съвпаднат с местния вот през есента. (Това е доста съмнително предположение, като се имат предвид видимите различия в стратегията и тактиката на отделните партии.)
Трето мнение е, че ГЕРБ и ПП/ДБ този път са решили да не рискуват да оставят държавата без бюджет и някои основни закони, тъй като биха платили висока политическа цена.
Четвърта гледна точка е, че се печели време, за да се сключи сделка за някакво, макар и краткотрайно, парламентарно излъчено правителство.
Ребус № 2. Каква законодателна работа може и ще поиска да свърши парламентът? Ако приемем, че двете водещи партии наистина са решили да постигнат споразумение за неотложни законодателни решения, то те са изправени пред непосилната задача да се намери компромис между противоположни политически възгледи и интереси. Независимо от диалогичната реторика, ясно е, че всяка от двете сили ще иска да се легитимира чрез налагането на своя собствен парламентарен дневен ред, който представлява неизбежно продължение на предизборното противопоставяне и взаимните обвинения. При това в законодателната дейност по неизбежност ще бъдат въвлечени и другите парламентарно представени партии, което ще засили допълнително разногласията. По този начин дори постигането на изпразнени от съдържание решения, основани на минималния общ знаменател, ще бъде крайно трудно и продължително начинание.
Има обаче едно ново обстоятелство,
което поставя двете основни (както и останалите) партии в колективно положение на политически цугцванг. Ясно е, че този път служебното правителство ще внесе проект за бюджет (или поне предложение за удължаване на удължаването му) и парламентът ще трябва да се произнесе по един или друг начин, с действие или бездействие. Депутатите имат правото и отговорността да вземат окончателното решение, но не могат да избягат от това си задължение. Ако не приемат предложените от служебния кабинет идеи за ограничаване на разходите и увеличаване на приходите (каквито са актуалните индикации), те ще трябва или да разработят свои алтернативни решения, или да гласуват бюджет с висок дефицит с всички произтичащи от това текущи и перспективни последици. Иначе казано, парламентарно представените партии и на първо място двете най-големи сред тях ще бъдат принудени – както и да се гърчат – да направят това, което най-много мразят, а именно, да поемат отговорност.
Ребус № 3. Все пак, ще има ли редовно правителство? Истинската основна причина излъчването на редовно правителство да е толкова трудно, не е взаимната непоносимост, а общото нежелание да се поеме отговорност за управлението на страната в толкова сложна вътрешна и международна ситуация. Не бива да подценяваме и упорито поддържаните илюзии, че след поредното завъртане на електоралната рулетка по някакъв магически начин противникът ще бъде решително обезсилен и окончателно елиминиран. В този смисъл партиите наистина отдават особено значение на предстоящите местни избори, защото едни (като ГЕРБ и ДПС) искат да запазят досегашните силни позиции, а други (ПП/ДБ и „Възраждане“) да направят пробив в местната власт. И едните, и другите са наясно, че вкоренените клиентелистки механизми на българската политика придават особена роля на позициите в общините.
При всеобщото нежелание да се поеме отговорност за управлението и тоталното взаимно недоверие вероятността да се излъчи редовно правителство, дори и мимолетно, клони към нулата. В това отношение никакво протакане и шикалкавене няма да свършат работа. В този смисъл щеше да бъде къде по-полезно иновативните идеи на българските политици да се насочат в друго русло. За съжаление при настоящото състояние на системата това е обективно невъзможно.
