Геополитическата позиция на Пекин става все по-хлъзгава. Ту предлага „мирен план“ за Украйна от 12 точки, ту се среща с европейските лидери и ги уверява в добрите си намерения (докато те го уверяват, че нямат нищо против съвместния им бизнес), ту поставя под съмнение законността на бившите съветски републики. Очевидно е, че става дума за самочувствието на силен играч, който не е пряко засегнат от руската инвазия в Украйна и който може не само да сочи с пръст когото си поиска, но и да сее раздор сред онези, които се смятат за негови партньори или съюзници.
Китайският посланик във Франция Лу Шайе разгневи Европа, като заяви на 21 април, че страните, възникнали след падането на Съветския съюз, нямали ефективен статут на суверенни нации, защото нямало международно споразумение за признаване на независимостта им. Той най-вероятно е имал предвид Украйна, но по този начин
Лу Шайе засегна още 14 бивши републики,
обявили независимостта си след разпадането на Съветския съюз през 1991 година. Сред тях са и прибалтийските държави Литва, Латвия и Естония, които членуват в ЕС и НАТО и които реагираха бясно на изявлението на китайския дипломат.
Първите коментари бяха, че това твърдение е юридически невярно, защото онези страни, които се появиха след разпадането на Съветския съюз, бяха приети като пълноправни, суверенни членове на ООН. Китай също се е съгласил с това, така че днес – 30 години по-късно –
няма никакви основания за подобни абсурдни претенции.
Странно е обаче, че китайският посланик в Париж услужливо забрави да коментира тълкуването на Украйна, че Русия не е завършила правната процедура, за да стане признат правоприемник на Съветския съюз. Тоест – присъствието й и в ООН, и в Съвета за за сигурност на ООН – на практика нямат никакво правно основание.
Едва ли китайският дипломат се е подвел от емоциите си, когато е направил това изявление,
достойно за новобранец, нямащ и грам познания в международното право.
Много по-вероятно е целта да е създаване на напрежение и вражди, в момент когато Европейският съюз се задъхва от вътрешните си проблеми, свързани с войната в Украйна.
За капак на всичко, в понеделник (23 април), китайският посланик в ЕС Фу Цун коментира в интервю за китайския сайт „Дъ пейпър“, че сътрудничеството на Китай с Европа и с други страни било толкова безкрайно, колкото и връзките му с Русия. Фу отправи предупреждение за опитите да се използват двустранните отношения между Китай и Русия, за да се предизвика раздор между Китай и Европейския съюз.
Тук обаче възниква въпросът „Защото му трябваше на китайския президент Си Дзинпин да бие път до Москва, за да договаря и подписва това безгранично сътрудничество, при положение, че с ЕС няма подобен договор, въпреки че Пекин и Брюксел също са безгранични съюзници и приятели?“
Важно е да се отбележи, че
Путин и Си са се срещали около 40 пъти за 10 години,
като част от срещите са приключвали с изгодни договори за Пекин.
Нищо чудно това прословуто безгранично партньорство да е поредната високопарна изцепка, която е любима на авторитарните лидери. По същия начин от десетилетия се използват кухите фрази „Нов световен ред“ и „Нова ера в отношенията“. И то с ясното съзнание, че в повечето случаи това не означава абсолютно нищо…
За целя свят е очевидно, че
Китай гони единствено своите цели и интереси
и затова външната му политика е повече от гъвкава. Това е съвсем нормално, предвид фактът, че никак не е лесно да се управлява държавата с най-голямо население в света и с… най-дългата обща граница с Русия – „само“ 4200 километра (горе-долу от София до Лисабон).
С други думи, за Пекин е стратегически изгодно Путин да продължи да дърпа конците в Кремъл, защото ако царуването му се срине, а Русия по някакъв приказен сценарий се приобщи към Запада, Китай ще се обзаведе със… съсед-противник. Ето защо
Пекин не бърза с осъждането на руската агресия,
предлага изключително съмнителен мирен план и… продължава да гони интересите си по другите четири континента. Кажи-речи, Африка с нейните огромни ресурси, е под икономическото господство на Китай – чрез огромни инвестиции в големи инфраструктурни проекти и чрез милиардни заеми, обвързващи всички закъсали държави за десетилетия напред.
Неотдавна Европейският съюз сякаш най-после усети накъде вървят нещата и тръгна да поправя щетите с идеята
да навакса дългогодишното си бездействие в силно съкратени срокове.
За целта Брюксел ще трябва да преосмисли политиката си спрямо Китай и да не се отказва от партньорството със САЩ, защото не е по силите му сам да се справи с толкова голямо предизвикателство. От друга страна обаче европейските лидери има много да учат от Пекин. И като първи урок – как се разработва дългосрочна перспектива без да се откажеш от крайната цел още при първото препятствие…
