Карел Ох, арт директор на Международния филмов фестивал в Карлови Вари, пред “БАНКЕРЪ”
В началото на юли 2023 г. се състоя Международния филмов фестивал в Карлови Вари, където с голям успех мина световната премиера на новия филм на българския режисьор Стефан Командарев „Уроците на Блага“.
Филмът оставя зрителя с множество въпроси, но е същевременно и огледало, в което може да се разпознае както уродливия образ на организираната престъпност, така и престъпното отношение на държавата към българските пенсионери, които от три десетилетия водят крайно жалко съществуване.
„Уроците на Блага“ получи наградата на икуменическото жури, както и Голямата награда „Кристален глобус“. А Ели Скорчева бе удостоена с „Кристален глобус“ като най-добра актриса.
Разговорът с артистичния директор на фестивала Карел Ох се провежда на фона сътресения и финансови проблеми на много други големи и реномирани филмови фестивали.
Г-н Ох, живеем в политически несигурни времена, войната в Украйна изолира Русия и „елиминира“ Московския филмов фестивал така, че форумът в Карлови Вари остана единственият филмов фестивал от категория А в Източната Европа. Как се чувствате и как се справяте с тази отговорност?
– Докато не го формулирахте Вие, този факт никога не съм го осъзнавал. Това е отговорност не само на фестивала, а на всички нас.
Разбира се, но фестивалът ви е изключителна интелектуална отправна точка за много хора.
– Да, осъзнаваме отговорността на едно събитие, което е изложено на показ и което може да привлече вниманието. Най-лошото, което може да се случи при такъв конфликт – наблюдавахме го и в трагедията със Сирия – е, че хората свикват с потока от информация, войната се превръща в част от живота им, конфликтът продължава да тече, а вниманието към него спада. Затова бях много щастлив, че успяхме да добавим в последния момент към програмата документалния филм Scream of My Blood: A Gogol Bordello Story, защото след премиерата в Ню Йорк на Tribeca Film Festival знаехме, че това не е просто художествен документален филм за музика. Фронтменът Юджийн Хюц е украинец и активист, който пътува из родината си. Така че това беше много силен момент – чрез изкуството да насочим вниманието към войната.
Както филмът, така и концертът бяха същински събития за публиката.
– Чрез изкуството можете да помогнете за осъзнаването на проблема. Това е наше задължение. Импровизираният концерт в Голямата зала наистина беше запомнящ се.
Хюц обаче се оплака, че кабелът му се оказал твърде къс.
– Кабелът му наистина беше твърде къс, защото звукооператорът вероятно не е знаел как се държи на сцената, скачайки буквално навсякъде (смее се). Юджийн Хюц беше един от големите гости на този фестивал.
Карлови Вари е много интересно място, където руският език и култура присъстват много отчетливо.
– Още от времето на цар Петър Велики, в продължение на стотици години.
Да, но в същото време Чешката република е много свободолюбива и има горчива история, свързана с Пражката пролет. Как подхожда KVIFF с руските филми в момента?
– Миналата година имахме противоречива полемика по повод руския филм “Капитан Волконогов избяга”, който видяхме във Венеция 2019, и веднага се захванахме с него. Това е прекрасен и много силен филм, който осъжда злоупотребата с власт на един човек. Критикуваха ни, че не сме отменили филма, но имаше преломен момент – началото на инвазията. Не бихме санкционирали филм, който е бил подкрепен от руската държава преди инвазията, но очевидно тази година ситуацията е коренно различна. Тоест – никакви руски филми, в които има каквато и да е държавна подкрепа, а само руско независимо кино или копродукции. Тези филми обаче бяха наистина малко.
В момента руското филмово производство – без значение дали е държавно или независимо – като че ли не е много продуктивно.
– Разбира се, парите отиват за войната. В същото време обаче съм убеден, че има руски режисьори, които са против инвазията и които се срамуват да рекламират Русия точно в този момент.
Миналата година се запознах с много руски интелектуалци, които в момента наистина водят крайно засрамено съществуване.
– Мисля, че трябва да говорим много за това, защото в противен случай хората ще си мислят, че всичко руско е лошо, а това не е така. Има хора, които са заложници на режима. Не всички могат да избягат.
Разбира се. Затова и културни форуми като вашия са толкова важни. Неотдавна Сергей Лозница заяви в дискусия с Раду Жуде именно тук: “Нямаме финансова криза, имаме ментална криза.” Имаме по-добър живот в сравнение с преди 100 години, но мозъците ни са мързеливи. Кшищоф Зануси също размишлява в подобна насока. Какво мислите за подобни твърдения?
– Да, менталната криза е още по-лоша, защото при финансовата криза поне можеш да анализираш причините и да направиш нещо по въпроса. При психичната криза обаче процесът на достигане до първопричината е по-труден за дефиниране и затова излизането от нея е много по-трудно.
Смятате ли, че европейският интелектуален елит се справя добре в момента?
– Задавате ми наистина трудни въпроси, което ме радва, но в края на фестивала ми се иска да бях в по-добра форма.
Ще се радвам да продължим разговора, а сега нека продължим с по-леката… финансова тема. Петер Кулханек, местният губернатор, току-що ме увери, че държавата подкрепя фестивала дори повече от преди – заради финансовата криза. И все пак, най-голямата подкрепа за форума – около 6 милиона евро – идва от частния сектор и спонсорите. Как успявате да ги убедите, че изкуството заслужава отделянето на толкова много средства?
– Откакто фестивалът бе възроден – в началото на 90-те години на миналия век – той винаги е бил частна компания, имаща безусловната подкрепа на държавата, региона и града. Две трети от средствата в бюджета ни, т.е. 75 процента от парите, с които разполагаме, са частни. Спонсорите искат да бъдат част от фестивала, защото това събитие е от световна величина и е прекрасна възможност да популяризираш продукта и линията на работата си, да станеш видим не само в Европа, например. В момента в Чешката република имаме много филантропи, благодетели и хора, които искат да подкрепят изкуството, да подпомагат създаването на интелектуални и естетически издържани неща. Те искат, в добрия смисъл на думата, да създадат паметник. Те подкрепят и реставрацията на филмите. Имаме много спонсори, които са наши дългосрочни партньори.
Възстановената прожекция на филма на Иван Войнар беше много впечатляваща. Фестивалът ви също така много успешно смесва публиките и няма прекомерно интелектуален подход . Това особено силно пролича по време на “Уроците на Блага”.
– Да, а и този филм е способен да свърже инцидентния кинозрител със заклетия интелектуалец. Тази творба е рядък случай на филм, който е достъпен за всички видове групи.
Не сте изпитвали екзистенциален страх по отношение на фестивала, откакто сте артистичен директор?
– За щастие не, благодарение на нашите спонсори. Ние не ги приемаме за даденост и сме много благодарни за парите, които ни поверяват. Това ни дава възможност да работим в дългосрочен план. Когато сега започнеш да работиш по нещо, което ще бъде завършено след три години – например, подобна подкрепа ти дава голямо вътрешно спокойствие.
Безспорно, някои от големите филмови фестивали се намират в различно и проблематично положение, примерно Берлинале. В каква посока расте вашия фестивал?
– Имаме определени ограничения, които градът ни налага пространствено. Това обаче е и хубаво, защото фестивалът е “сгъстен”. Чувстваш присъствието му навсякъде, но не му позволяваш да нарасне, защото е контрапродуктивно – ще загуби интимността си, която толкова много посетители ценят.
Да, и анимационният фестивал в Анси, и документалният в Амстердам (IDFA) някак междувременно станаха… прекалено големи.
– Това, което хората оценяват у нас е, че сме голям фестивал, но те продължават да чувстват тази близост. Мисля, че това е предизвикателството за в бъдеще – да се запази балансът между голямото, значимото и интимното. Защото, когато се загуби едното или другото, първо ще пострада качеството.
А кое е най-голямото предизвикателство, с което трябва да се справяте като артистичен директор?
– Да получиш филмите, които харесваш. Това винаги е предизвикателство, защото понякога – заради определени стратегии – определени филми ти се изплъзват. Тази пролет, например, обсъждахме със стриймърите в Лос Анджелис, с Netflix, Apple и Amazon, определен вид сътрудничество, което би дало повече живот на филмите, които те произвеждат. Животът на филмите не трябва да свършва в момента, в който се появят в платформата, нали? Ние сме фокусирани върху зрителите. Дори филмът да излезе в платформата през април, ние пак можем да го прожектираме на голям екран през лятото, защото има публика, която винаги ще чака големия екран. От време на време имаме премиера на филм, продуциран от стриймър. Има ги и всички тези невероятни режисьори, които тези компании продуцират. Те представляват интерес за нас и искаме да им предоставим големия екран, защото малкият екран понякога е много ограничаващ за хора като Дейвид Линч, Мартин Скорсезе или други майстори.
Интригуващо е.
– Това е още едно, да кажем, ново ниво, на което се опитваме да популяризираме фестивала.
Може да не прозвучи коректно, но… изкушението си е изкушение: кои бяха любимците Ви на тазгодишното издание?
– С колегите ми осъзнахме, че филмите в конкурса разказват много за хора или герои, които се опитват да намерят пътя към дома физически или метафорично, опитват се да намерят място в обществото, някакво спокойно съществуване. Говоря за ливанския документален филм Dancing on the Edge of a Volcano, за чешките филми… Говоря и за „Уроците на Блага“, защото това е филм за героиня, която се опитва да премине през последната част от живота си с достойнство. А достойнството е нещо, което силно ме интересува в киното.
Германско-иранската копродукция “Празни мрежи” също се занимава в голяма степен с въпроса за достойнството.
– Да, и неговите герои просто се опитват да намерят спокойно място, за да бъдат щастливи, не търсят богатство. Мисля, че тази година това присъства силно и навярно е свързано с това, през което преминаваме – пандемии, войни. И единственото, което може да те спаси, е да намериш безопасно място без да се изолираш от обществото.
Кои са любимите ви филми от минали издания?
Спомням си за британския филм “Точка на кипене”, който преди две години имаше огромен успех тук. Миналата година “Собствена стая” беше забележителен, красив малък филм от Грузия, филм за женската сила. Това беше много спонтанен, много красив и естествен портрет на две жени. И знак, че сега сме на друго ниво в ситуацията MeToo – след революцията, когато главите се търкаляха. Сега настъпва времето на нюансите, времето, когато можеш да разглеждаш темата по по-сложен, комплексен начин. И имаше един наистина прекрасен сръбски филм “Доколкото мога да вървя”/ Strahinja Banović, който спечели в Карлови Вари преди две години. Един наистина много красив филм, разглеждащ миграцията от африканския континент към Европа като любовна история или като road movie. Всяка година съм поразен от броя на оригиналните филми. Точно, когато си мислиш, че си видял всичко, оставаш изненадан, отново и отново.
Много ви благодаря!
– И аз!
Разговора води: Марта Монева
