На днешната дата – 25 септември 2023 г. стават точно 20 години, откакто този свят напусна Едуард Саид – американски хуманитарист от палестински произход, защитник на правата на палестинците. На български език – в превод от Леонид Дуков е издадена книгата му „Отразяването на исляма. Как медиите и експертите определят нашето виждане за останалата част от света“.
Журналистът Джон Пилджър му посвещава последната глава от книгата си Tell me no lies. Investigative journalism and its triumphs. Тук я предлагаме на вниманието на читателите по повод кръглата годишнина от кончината на Саид. Тя е озаглавена „Отразяване на исляма и тероризма“.
Едуард Саид почина, докато течеше работата по редактирането на книгата.
Пилджър смята, че е подходящо тя да завърши със Саид като пример за правене на безупречна журналистика. Факт е, че Едуард Саид е по-известен като преподавател, литературен критик, писател, поет и музикант, но преди всичко той е журналист, вдъхновен от старомоден, безстрашен хуманизъм, който неговите критици съзнателно пренебрегваха, наред с неговата честност и справедливост. Като палестински изгнаник, той не само се опълчваше на Израел, но и критикуваше арабския тероризъм; използвайки една особена меланхолична ирония.
Веднъж Саид се самоописа като „последния еврейски интелектуалец“, с което искаше да каже, че винаги се е скитал, безимотен и бездомен. Неговите врагове никога не разбраха думите му, нито доживотната му привързаност към еврейския народ.
Едуард Саид е роден в Йерусалим през 1935 г. и е принуден да се оттегли в изгнание през 1948 година. Той пише неуморно за борбата за палестинско самоопределение; като неговите книги включват основополагащия „Ориентализъм“ (1978), „Въпросът за Палестина“ (1979), „Политиката на лишаване от собственост“ (1994) и „Краят на мирния процес“ (2000).
Най-злобните гласове в печата го определяха като „професор по терор“ и „човек на Арафат в Ню Йорк“. В действителност Арафат нямаше по-непреклонен критик от Едуард Саид, който беше един от малкото палестинци, които се обявиха против така наречения близкоизточен „мирен процес“, започнал в Осло през 1993 година.
Саид бе на мнение, че „Споразуменията от Осло“ не дават на палестинците никакъв суверенитет върху земята, която Израел продължава да окупира незаконно, и така те просто запазват корумпираната власт на Ясер Арафат.
Познавах Едуард от двадесет години. Последният път, когато го видях, беше на трибуна в Гьотеборг, Швеция, от която обсъждаше западната журналистика, нейната сила и неуспеха й да отразява достойно Близкия изток и исляма. Саид ми сподели, че когато се преместил от дома си в Ню Йорк в друга част на Америка, той редовно бил унижаван заради името си: често го събличали и му казвали да чака „там“. . . сякаш е непослушно куче.
Това се случва на стотици невинни хора всеки ден, продължава Едуард Саид и добавя: „Никой журналист не би писал за това, защото никога не са били толкова уплашени, колкото сега“.
Болен от левкемия, белязала по-голямата част от живота му, той бе едновременно и уязвим, и щедър.
Когато го помолих да участва във филма ми за Палестина, той предложи от болничното си легло в Ню Йорк да лети специално до Лондон. Отговорих му – „Не“. Веднъж, след като не бях го чувал от дълго време, той ми написа: „Аз съм под обсада; моля, разберете.“ Малцина знаеха, че той държи бутон за спешни случаи в апартамента си в Ню Йорк, свързан с местното полицейско управление. Кабинетът му в Колумбийския университет беше веднъж опожарен.
Първият откъс, който избрах, за да ви представя Саид, е „Да отразяваш исляма“ – от книгата му, издадена през 1981 година.Днес този тип медийно отразяване на мюсюлманския свят няма как да не звучи актуално.
Той написа книгата си в отговор на събитията в Иран през 1979 г., по-специално в отговор на окупирането на посолството на САЩ в Техеран от студенти, подкрепящи ислямската революция, която беше помела шах Реза Пахлави. С искането за екстрадирането на шаха от Съединените щати, студентите държаха като заложници петдесет и двама американски граждани в продължение на 444 дни.
Случаят доведе до поражението на президента Джими Картър, избирането на Роналд Рейгън и аферата Иран-Контра. Той също така създаде домашна индустрия от „експерти по тероризъм“, които продължават да влияят на нашите разбирания за мюсюлманския свят. Едуард Саид беше сред първите, които разкриха техните лъжи и прикрития им расизъм.
„Злонамерените обобщения за исляма се превърнаха в последната приемлива форма на очерняне на чуждата култура на Запад“, пише Саид, като уточнява:
„Това, което се казва за мюсюлманската мисъл, или характер, или религия, или култура като цяло, днес не може да се каже за африканци, евреи, други ориенталци или азиатци.“ Атаките срещу исляма като „заседнали в Средновековието“ постоянно бяха повтаряни след 11 септември 2001 г.; като историческите основания за това просто бяха игнорирани.
Точно както американците знаеха малко през 1979 г. за унищожаването на демокрацията в Иран от тяхното правителство и подкрепата им за порочния режим на шаха, така те знаеха малко и за американската роля в създаването на „Ал Кайда“.
Едуард Саид ни предупреждаваше всички, че подкрепяните от Запада нашествия и окупации в Близкия изток, от Ирак до Палестина, изграждат дъга на съпротива и че предразсъдъците и пропагандата не ни предлагат защита, камо ли мир за всички хора в региона. Ще ви цитирам няколко пасажа от въведението, което Едуард написа през 1997 г. за преработеното издание на „Отразяването на исляма“.
От редица статии за настоящата „война срещу тероризма“ и Палестина избрах една, публикувана малко преди смъртта му през 2003 година.
През петнадесетте години, след появата на „Отразяването на исляма“, имаше интензивен фокус върху мюсюлманите и исляма в американските и западните медии, повечето от които се характеризираха с по-силно преувеличени стереотипи и войнствена враждебност от онова, което преди това това бях описал в моята книга.
Всъщност ролята на исляма в извършването на отвличания и тероризъм, в създаването на заплаха за Запада и неговия начин на живот от страна на мюсюлманските страни като Иран; спекулациите за най-новата конспирация, свързана с взривяването на сгради, саботаж на търговски самолети и отравяне на водоснабдителни мрежи – всичко това започна все по-често да владее съзнанието на Запада.
Корпус от „експерти“ по ислямския свят стана напълно разпознаваем за зрителската и слушателската аудитория. Той повтаряше едни и същи тези за исляма – без значение дали в новинарски или токшоу програми.
Станахме свидетели на странното възраждане на каноничните, макар и дискредитирани по-рано, ориенталистки идеи за мюсюлманите, обикновено небели хора. Те постигнаха изненадваща популярност във време, когато расовите изопачени представи за всички останали други културни групи отдавна не можеха да се разпространяват безнаказано.
Злонамерените обобщения за исляма се превърнаха в последната приемлива форма на очерняне на чуждата култура на Запад.
Тези, които се разпространяваха за мюсюлманския интелект, характер, религия или като цяло за културната им идентичност, не можеха изобщо да се коментират по отношение на африканци, евреи или азиатци.
Дали като ответна реакция или не, в ислямския свят забушуваха емоционални бури. Светът стана свидетел на множество терористични актове, организирани срещу западни и израелски цели.
Някак естествено възниква въпросът за общото състояние на ислямския свят.
То се характеризира със спад в производителността и благосъстоянието, масова цензура, относителна липса на спазване на демократичните права на гражданите, ужасяващо доминираща позиция на диктаторски режими, яростни и репресивни авторитарни държави, някои от които насърчават тероризма, изтезанията, осакатяването на гениталиите. Всичко това изглежда и назадничаво, и жестоко; но е факт най-вече в ислямски страни като Саудитска Арабия, Египет, Ирак, Судан, Алжир и други.
И на фона на тези обстоятелства, някои хора свеждат решението на проблемите до Мека от седми век. Смятат я за панацея за повечето злини в днешния мюсюлмански свят. Подобно виждане по-скоро отблъсква, отколкото да обнадеждава и ако някой не вижда неговата несъстоятелност, е по-скоро лицемер.
Не мога да не се безпокоя, че използването на етикета „ислям“ – или с цел обяснение, или с идеята за безразборно осъждане на тази вяра, е в крайна сметка форма на атака, провокираща повече враждебност, отколкото готовност за диалог сред самозваните мюсюлмански и западни говорители. Като понятие „ислямът“ определя сравнително малка част от онова, което действително се случва в ислямския свят, който наброява милиард души и включва десетки държави, общества, традиции, езици и, разбира се, безкраен брой различни преживявания.
Погрешно да се опитваме да проследим всичко това и да го сведем до нещо, наречено „ислям“, без значение колко шумно полемични са ориенталистите – главно онези с активности в Съединените щати, Великобритания и Израел. Именно те настояваха, че ислямът регулира ислямските общества от горе до долу, че ислямът е единно, съгласувано цяло, че църквата и държавата са наистина едно в исляма и т.н.
Мнението ми е, че по-голямата част от тези твърдения представляват безотговорно и неприемливо обобщение и те не биха били използвани за друга религиозна, културна или демографска група на земята. Това, което очакваме от сериозните изследвания на западните общества, с техните сложни теории и изключително разнообразни анализи на социални структури, истории, културни формации и сложни езици на изследване, трябва да се прилага и очаква и при обсъжданията на развитията и тенденциите в ислямските общества.
Вместо учени/професионалисти, често срещаме само журналисти, които правят екстравагантни изявления, които медиите моментално подхващат и допълнително драматизират. Tе постоянно се позовават на „фундаментализма“, дума, която почти автоматично се свързва с исляма, въпреки че има някаква връзка, макар и доста избледняла, и с християнството, и с юдаизма и с индуизма.
Умишлено създадените асоциации между исляма и фундаментализма гарантират, че обикновеният читател започва да вижда исляма и фундаментализма като едно и също нещо.
Тенденцията ислямът да се свежда до шепа правила, стереотипи и обобщения за вярата или до нейния основател и всички нейни хора, се увековечава с подчертано акцентиране на всеки отрицателен факт, свързан с него – неговото насилие, примитивност, атавизъм и заплашителни качества. И всичко това без сериозно усилие да се обясни понятието „фундаментализъм“, да му се даде точно значение, или да се даде някакъв контекст на тези явления (например да се каже, че 5 процента или 10 процента, или 50 процента от всички мюсюлмани са фундаменталисти).
Ислямът се превърна в тема за водеща дискусия за много политици, за редица медийни кръгове.
Повечето от участващите в тези дискусии премълчават факта, че големите ислямски групировки днес са съюзници и клиенти на Съединените щати или са в орбитата на Съединените щати – такива страни като Саудитска Арабия, Индонезия, Малайзия, Пакистан, Египет, Мароко, Йордания и Турция, където войнстващи мюсюлмани са възникнали, до голяма степен защото местните режими открито са подкрепяни от Съединените щати.
Получава се така, че тези често изолирани малцинствени правителства, отчуждени от своите народи, са принудени да приемат опеката и влиянието на Съединените щати поради плана на САЩ, а не на мюсюлманите.
Съветът за външни отношения, престижна и влиятелна политическа асоциация, наскоро създаде Доклад за мюсюлманската политика и проучвателна група, която позволява широк кръг от мнения за исляма, някои от които – полезни и информативни.
И все пак в издания като Foreign Affairs, тримесечното списание на Съвета, дебатът често се развива с употребата на поляризирани термини, като например спора между Джудит Милър и Леон Хадар. Получило се така, че Хадар възнегодувал, че Джудит Милър дава положителен отговор на въпроса „Ислямът заплаха ли е ?“
С малко съчувствие не е трудно да си представим, че един мюсюлманин може да се почувства неудобно от безмилостното настояване – дори и да е се твърди, че се води дебат – че неговата или нейната вяра, култура и народ се разглеждат като източник на заплаха и че тя или той е по дефиниция свързан с тероризма, с насилието и с „фундаментализма“.
Постоянният поток от подобни характеристики се раздухва още повече от приносния момент на произраелски списания и книги с надеждата, че повече американци и европейци ще видят Израел като жертва на ислямско насилие.
Едно след друго израелски правителства прибягват до разпространението на този образ за себе си в хода на информационните войни, които се водят от 1948 г. около целия въпрос за Близкия изток. Важно е да се настоява, че подобни твърдения за исляма и, през повечето време, за арабите, са предназначени да затъмнят какво правят Израел и Съединените щати, като главни противници на „исляма“.
Двете страни са бомбардирали и нахлули в няколко ислямски държави (Египет, Йордания, Сирия, Либия, Сомалия, Ирак). В случая с Израел, те са окупирали арабско-ислямска територия в четири държави, докато Съединените щати открито подкрепят военната окупация на тези територии пред ООН.
Следователно за огромното мнозинство мюсюлмани и араби Израел е арогантна регионална ядрена сила, презираща съседите си, безгрижна към броя и честотата на своите бомбардировки, убийства (които далеч надхвърлят броя на израелците, убити от мюсюлмани), лишаване от собственост и дислокации , особено що се отнася до палестинците.
Противопоставяйки се на международния закон и десетки резолюции на ООН, Израел анексира източен Йерусалим и Голанските възвишения, окупира Южен Ливан от 1982 г. насам, води политика на третиране (и характеризиране) на палестинците като на подчовеци.
На практика те са приемани за отделна раса, която упражнява властта си върху близкоизточната политика на Съединените щати, при което интересите на четири милиона израелци напълно засенчват интересите на двеста милиона арабски мюсюлмани.
Именно всичко това, а не странното твърдение на Бърнард Луис, че мюсюлманите са ядосани на западната „модерност“, създава разбираемо арабско-ислямско недоволство срещу силите, които подобно на Израел и Съединените щати, се обявяват за либерални демокрации, но действат срещу други народи според доста противоречиви норми на личен интерес и жестокост.
Когато Съединените щати оглавиха коалицията от държави срещу Ирак през 1991 г., те говореха за необходимостта от противопоставяне на агресията и окупацията.
Ако Ирак не беше мюсюлманска страна, която с военните си окупира друга такава страна в зона с огромни петролни запаси, които се смятат за резерват на Съединените щати, инвазията нямаше да се осъществи, също както инвазията и окупацията на Израел на Западния бряг и Голанските възвишения, анексирането на източен Йерусалим и колонизирането не се разглеждат от Съединените щати като нещо, изискващо тяхната намеса.
Не казвам, че мюсюлманите не са нападали и наранявали израелци и западняци в името на исляма. Но казвам, че много от това, което човек чете и вижда в медиите за исляма, представя агресията като идваща от исляма, защото „това е ислямът“.
Така се заличават местни и конкретни обстоятелства. С други думи, отразяването на исляма е едностранна дейност, която прикрива това, което „ние“ правим, и вместо това подчертава какви са мюсюлманите и арабите поради тяхната много сбъркана природа. Eдна от малкото скорошни критични оценки на щетите, причинени от клишетата за исляма в медиите, политическите списания и академичните среди, е от Закари Карабел (World Policy Journal, лято 1995 година).
Тя изхожда от предпоставката, че е било отделено ненужно голямо внимание на „фундаменталисткия“ ислям след края на Студената война. Обществените медии, посочва Карабел, съвсем правилно, са пълни с негативни образи на исляма. „Попитайте американските студенти в елитните университети или някъде другаде, какво си мислят, когато се спомене думата „мюсюлманин“. Отговорът неизбежно ще е един и същ: стрелящи, брадати, фанатични терористи, които се стремят да унищожат големия враг, Съединените щати.“
Превод от английски Теодора Георгиева
