В алтернативния викториански Лондон гениалният хирург Годуин (Уилeм Дефо) изважда от Темза тялото на млада бременна жена, скочила от мост, и връща удавницата към живот като ѝ присажда мозъка на собственото си неродено бебе.
Бела (Ема Стоун) отначало се движи като счупена кукла и има ограничен речников запас, но бързо се учи. За да я наблюдава, Годуин вика на помощ студента–медик Макс (Рами Юсеф), който същевременно изглежда добра партия за момичето. Но на Бела ѝ хвърля око плейбоят– юрист Дънкан Уедърбърн (Марк Ръфало) и я отвежда на пътуване, в което тя опознава (освен Дънкан) света и себе си.
Пет години след „Фаворитката“ Йоргос Лантимос отново работи с Ема Стоун и австралийския драматург Тони МакНамара – този път той адаптира романа „Клетите създания“ на шотландския автор Аласдър Грей, излязъл през 1992 година. Тази забавна, скандална в добрия смисъл басня, спечели „Златния лъв“ на кинофестивара във Венеция. (която ще излезе на световните екрани през декември, има всички шансове да стана голям арт хит и сериозен играч в сезона на наградите. )
На зрителя му трябва известно време , за да свикне с чудатите визуални решения: Лантимос превключва от цвят към черно-бяло, раздува между куполите абстрактни кадри– мехури и редовно (донякъде дразнещо) използва изкривяващото пространството „рибешко око“. В декорациите преобладава ретрофутуристичният стиймпънк: по Средиземно море плават фантастични параходи, португалски трамвайчета пълзят по небето, чудно красиви сгради в стил „Модерн“ в Лондон и Париж са в спойка с метални конструкции.
Сам Годуин (близките му обикновено съкращават името му до „Год“», което точно показва амбициите на героя) също изглeжда като зле подреден пъзел: той не е просто откачен учен, а потомствен – баща му без мяра е експериментирал със сина си. Уилям Дефо играе ролята на този човек–слон с достоинство и саркзъм, като не му позволява да се превърне напълно нито в злодей, нито в жертва, макар че той, разбира се, също е „клето създание“.
Героинята на смелата и щура Ема Стоун пред очите ни придобива отначало лично, а след това и социално съзнание. Тя с удоволствие разучава думи, поведенчески ритуали, движения (сцената на танца в „Клетите създания» оставя далеч зад себе си и „Уенсдей“, и „Мимино“). Специално, дори централно място във филма заема сексуалното пробуждане на Бела. Важна роля в процеса играе безнадеждно дегенериралият, но по свой начин също трогателен персонаж на Марк Ръфало, който никога досега не е бил толкова смешен.
Към края на филма в злодейската роля на генерал с проклет характер се появява Кристофър Абът. Не може да не споменем и кратките, но ценни епизоди с Маргарет Куели: тя също е в ролята на медицински експеримент, но не толкова сполучлив, колкото с персонажа на Ема Стоун.
Освен очевидния „Франкещайн“ и може би Хербърт Уелс важен източник на вдъхновение за авторите изглежда Волтеровият „Кандид“ – класическата история за простака, откриващ за себе си грозните страни на действителността; неслучайно пътуването на Бела, както и на Кандид, започва в Лисабон. Човек с мозък на дете (в буквалния смисъл), тя с лекота разкрива лицемерието у околните, открива, че несправедливостта е в реда на нещата, и отделно, че мъжете имат склонност към експлоатация.
Но онова, което в други ръце (няма да сочим с пръст Грета Хъруиг) би могло да се превърне в пресилена дидактическа сатира, в изпълнението на Лантимос и МакНамара се оказва не толкова манифест, колкото анархистично развлечение, заразно весел, често детински глупав празник на плътта и кръвта.
Приключенията и злополуките на Бела я довеждат до свободната любов и социализма – две съблазнителни концепции, които настъпващият ХХ век здравата ще разпердушини. Ето това е истинският ретрофутуризъм. Как да обясним, че киното, посветено на тези старини, отдавна не е било толкова свежо, смело, живо?
