Брой 72 на списание “Banker Special” вече е продаден, но интересът към гостите продължава да е голям. Ето защо публикуваме наблюденията за „непоисканото добро“ на психоложката Ирена Соколова.
Всички ние като хора имаме вътрешната потребност да даваме на другите, да сме съпричастни с околните, да съпреживяваме и да помагаме. Дори често го правим, без да съзнаваме , че предлагаме своето внимание, време, подкрепа, чувства, а именно благодарение на това имаме специфичния и уникален човешки образ на същество, което оцелява чрез сътрудничество.
Когато някой непознат ни попита колко е часът или къде се намира спирката на автобуса, ние не го подминаваме и не го игнорираме, а напротив започваме да му помагаме почти автоматично и без да разсъждаваме: “Да му кажа ли или да си премълча?” Нуждата от сътрудничество е една от трите човешки характеристики, заедно с говора, включващ синтаксиса и граматиката и вярата, обвързана с надеждата и любовта, които ни правят толкова специални и по-различни от всички останали живи същества.
Даден ни е говорът и възможността мозъкът ни да кодира думи, изречения, сложни мисловни конструкти, най-вероятно, за да се разбираме по-добре помежду си и по-дълго да оцелеем.
Имаме вяра, надежда и любов в себе си, и изобщо не подлагаме на съмнение фактите, които смятаме, че зависят от нас. Планираме срещи, почивки, ремонти и правим уговорки с други хора, като изобщо не ни минава през ума, че може в следващия момент да ни няма. Така, дълбоко заложената вяра и надежда ни карат да си записваме в телефонния указател стотици номера с убедеността, че по-нататък ще се чуем. Хем знаем, че нямаме контрол над живота, хем имаме безпределна вяра, че всичките планове в главата ни зависят от нас.
Колкото повече опознаваме себе си, толкова повече осъзнаваме сложността и прецизността, с която сме създадени, а човешкото ни поведение буди най-много недоумение и въпроси.
Има едно човешко действие, което правим с идеята да помогнем и да сътрудничим, но всъщност чрез него не постигаме нищо хубаво или полезно, а напротив! Това е “непоисканото добро”. Когато даваме непоискано добро и казваме на другия: “Аз вместо теб” ние допускаме три основни грешки.
Първата е, че отнемаме възможността на човека да мине по своя личен път и да научи своите уроци. По-лесно или по-трудно всеки трябва да порасне през собствения си опит, като опознае и събере провалите и успехите си, а това ще му даде опита на знаещия и умеещия.
Улеснявайки другия, като решаваме да го облекчим, забавяме развитието му и подхранваме неговата неспособност. Често пишем домашни вместо децата си или поемаме да свършим цялата работа в офиса, напълно вярвайки, че другите не умеят като нас и няма се справят така прецизно.
Убедени в това, че ние следва да поемем отговорностите на другите и заявявайки как правим добро и помагаме, вместо да оставим човека да събере свой опит, ние допускаме втората голяма грешка. Без да съзнаваме, демонстрираме огромна арогантност и унижаваме отсрещния. Все едно казваме: “Аз ще го направя вместо теб защото аз мога, а ти не”! Уж искаме да помогнем, но всъщност така отнемаме от човека и увереност, и сила, и самоуважение.
И третото ограничение, което постигаме с правенето на “непоискано добро” е, че докато “помагаме” на другия и водим неговите битки, самите ние не правим нищо за собственото си развитие, а сякаш абдикираме от своята отговорност към себе си. Обикновено, именно хората, които най-много помагат, са в състоянието на хора-жертви, които имат нужда някой друг да поема техните трудности и болки. Склонни са и да обвиняват другите, че не виждат и не ценят труда им и не им се отблагодаряват подобаващо. Уж правят добро за другите, а се превръщат и в насилници, задвижваики цикъла на садо-мазохистичния модел.
Да си зрял и силен означава да не чакаш от околните и да не обвиняваш, а да приемеш, че твоят живот е твоя отговорност и в него нито родителите ти, нито децата ти следва да те спасяват.
Причините да се поставяме в ролята на спасители, благоволители и помагачи са няколко, но основната е компенсация на травмите от изоставяне и отхвърляне, които преживяваме в най-ранна възраст. Психотерапията успешно повлиява несъзнаваните ни разрушителни стремежи и така успява да стабилизира емоциите в нас. Важно е обаче и сами да правим стъпки към осъзнаването и промяната на ограничаващите ни поведенчески модели, дори и само с това да не се намесваме в живота на другите и да ги чуем какво искат всъщност.
Ирена Соколова
Ирена Соколова е доктор по психология, социален психолог и психотерапевт; групов консултант и корпоративен обучител по личностно израстване; специалист при работата с тревожност и панически атаки, стрес и поведенчески трудности в общуването и адаптацията; член на Българското дружество по психодрама и групова терапия; лектор на Националния център за повишаване на квалификацията към МОН и на Постоянната академия за наука и иновации в образованието към Съюза на българските учители.
Соколова е завършила психология, психотерапия, управление и администрация. Тя е народен представител в 41-вото, 42-орото, 43- ото Народно събрание. Областен управител е в два мандата. Участник е в 25-ата Национална антарктическа експедиция и член на Българския антарктически институт.
За контакти: 0884 800 25
