Тази година се навършиха 100 години от рождението на поета и композитора Булат Окуджава. Днес, 12 юни, отбелязваме 27 години от смъртта му. По тези два повода си припомняме какво казваше барда, имал любима публика и в България, за творчеството, войната и политиката.
За авторската песен: „Много ми харесват стиховете ми, докато ги пиша… После виждам,че пак съм се провалил… Случва се на другия ден или по-късно да изпитам желание да изпея стихотворението. Поривът е спонтанен. Песента е по-скоро мое хоби. Излизам на сцената, за да общувам с хората, а не се смятам за певец или артист” (из интервю за радио „Дойче веле”, дадено през 1997 г., малко преди смъртта му).
За приоритетите: „Главното в творчеството? Да плащат добре. Е, защо да се стеснявам да си го призная” (от авторския сборник „На никого нищо не съм налагал…”, издаден през 1997 година).
За успеха: „Трябва да си вършим работата, без да проявяваме суетен интерес към успехите си. Не ние, а времето ще отсъди кой кой е. Не може да вървиш нагоре по стълбата на изкуството, ако броиш колко стъпала си изкачил” (от интервю за списание „Съвременна драматургия” в броя му от януари-март 1984 година).
За грешките на младостта: „Бях много „червено” момче. Твърдо вярвах, че комунизмът е прекрасен, а капитализмът – отвратителен. Че начело на Германия е луд фюрер, а у нас ръководи гениален вожд. Че свастиката е нещо лошо, а сърпът и чукът е нещо добро. Че Гестапо е нещо отвратително, а НКВД – добро. После арестуваха баща ми и майка ми, но аз не се разколебах. Мислех, че с баща ми и майка ми е станала грешка, а всички останали е трябвало да бъдат арестувани” (от изказване в немския град Марбург, от 7 май 1997 година).
За целта на творчеството: „Сериозният художник никога не пише за някого. Той пише не „за“, а „защо“. Иначе не може да изрази себе си.” (от интервю за вестник „Епоха”, дадено на 18 май 1995 година).
За фатализма: „Съдбата е история от личен мащаб, а опитът вече е показал, че историята не може да бъде променена. Нито назад, нито напред. Може само да се опитаме да я разберем и да ѝ съдействаме (от интервю във вестник „Аргументи и факти”, май 1995 година).
За националните черти: „Аз съм наполовина грузинец, наполовина арменец. И затова у мене са се съчетали две страсти: грузинският царствен мързел, самоуважението – с упоритостта и работоспособността на арменец” (от интервю за списание „Профил”, февруари 1997 година).
За отношението към вярата: „Харесва ми религиозното възраждане в страната. Но не ми харесва безумието, обхванало пресата, телевизията, различни организации. Вече и камионите на конвейера ръсят със светена вода. Вярата е интимен момент. За такова нещо не се вдига шум” (от интервю за вестник „Комсомолска правда”, 16 ноември 1991 година).
За умението да отстояваш себе си: „Интелигентният човек трябва да се съмнява в себе си, да се самоиронизира, страстно да обича знанията, да ги принася на олтара на Отечеството… и да умее да фрасне негодника право в мутрата… това е да си интелигентен, а не съветската формула „диплома, очила, шапка”(от интервю за списание „Профил”, февруари 1997 година).
За свободата: „Робът… смята, че свободата е частната воля да правиш каквото щеш, а аз казвам: свободата – това е да правиш каквото искаш, но при това да не пречиш на околните” (от интервю за вестник „Епоха”, 18 май 1995 година).
За фалша на естрадата: „Огромен брой хора, особено млади, се оказаха захлупени под най-лошия вид забавление. Според някаква странна представа на организаторите на културното прекарване на времето отдихът се състои в това да не мислиш за нищо” (беседата е записана на 15 ноември 1986 година, за първи път е публикувана в книгата: „Естрадата: какво? къде? защо?“, 1988 година).
За начина, по който възприема войната: „Не обичам, когато се заредят паради, фойерверки, веселия, палачинки и прочее… Според мене в Деня на Победата всички трябва просто да излязат на улицата за половин час и да постоят с наведена глава” (от интервю за списание „Събеседник”, юни 1996 година).
За любовта към родината: „Мисля, че патриотизмът е биологично чувство. Искам или не – аз съм патриот (от автобиографичната повест „От училището – на фронта. Очакваше ни смъртоносен огън”).
За държавната власт: „Държавата изобщо не трябва да поражда у човека някакви пламенни чувства. Тя ме пази, аз ѝ плащам данъци, тя за мене е голяма канцелария, където се плащат наемите, и нищо повече. Ако говорят за велика държава, зад това със сигурност се крие някаква машинация” (от интервю за списание „Профил”, февруари 1997 година).
За съветската власт: „Много съм огорчен от злините, които се стовариха върху главите ни за последните години, но те изобщо не ме учудват. Защото съм твърдо уверен, че съветската власт не си е отишла. Тя промени лозунгите, названията, но не си е отишла” (от интервю за вестник „Московски комсомолец” от 27 февруари 1995 година).
За националното самосъзнание: „Винаги са ни учили да се хвалим – с приоритетите на Русия във всички области. Ние сме първи във всичко. Ние сме най-добрите. Ние не допускаме грешки. Ние не търпим поражения. Само побеждаваме. Така ни възпитаваха. А после започнаха пораженията. Пораженията са добри учители” (от интервю за списание „Нова Полша”, ноември 1994 година).
За демократичните промени: ”Ние се заблуждавахме, като смятахме, че след ХХ конгрес ще настъпи прелом – не настъпи. После започна перестройката, ние решихме, че от утре започва демокрацията. Сгрешихме. Страна, която никога не е знаела що е демокрация, не може за един ден да направи демократичен преврат (от интервю за Радио „Свобода” от 2 ноември 1995 година).
За отношенията със Запада: „За мене не съществува изборът: или Запад, или само собствената култура. За мен е в сила принципът ако нещо е полезно, го взимаме, ако не е – не го взимаме. Това е. Нима нацията ни е толкова незначителна, че и най-малкото западно влияние да я променя?” (от интервю за списание „Нова Полша” от ноември 1994 година).
За личните качества: „Аз не съм суетен, а честолюбив човек. Суетният човек се стреми да изглежда, а честолюбивият – да бъде” (интервю за вестник „Известия”, юни 1997 година).
