И тази седмица не пропускайте възможността да гледате в киносалоните в София филма “Граф Монте Кристо” на Александър дьо Ла Пателиер и Матийо Делапорт, чиято премиера се състоя на тазгодишния фестивал в Кан. Френските режисьори не за първи път се захващат с Александър Дюма – баща: те бяха сценаристи и продуценти на адаптацията на “Тримата мускетари” в две части.
Към “Граф Монте Кристо” обаче те се отнесоха с много по-голяма почит, коментират кинокритици.
За дългия си живот “Граф Монте Кристо” е бил подлаган на екранизация малко по-рядко, отколкото многострадалните “Мускетари”, но все пак доста пъти се появявал на екран. Първите три филма за приключенията му излезли още през 1908 година – едновременно в САЩ, Италия и Франция.
Оттогава на всеки няколко години са се появявали адаптации на романа – и това без да смятаме филмите и сериалите, в които е била използвана само неговата фабула, а героите са преименувани или действието се пренася в наше време. В миналогодишния испански сериал “Монтекристо”, който и сега върви в онлайн киното “Амедиатека”, създателите му са избрали точно този подход.
Александър дьо Ла Пателиер и Матийо Делапорт, които сами са писали сценария за “Граф Монте Кристо”, решават да не кокетничат със съвременността. Действието във филма започва, както и в оригинала, през 1815 година. На екрана присъстват всичките полагащи се кринолини, фракове, цилиндри и пистолети за дуел, а също и разкошни големи имения, замъци, кораби и спиращи дъха пейзажи – така нито едно евро от 43-те милиона бюджет не е било похарчено напразно.
“Монте Кристо” е най-скъпият френски филм за 2024 година. Той изглежда величествено и мащабно, в духа на традиционните екранизации на класиката, каквито сега на практика не се снимат.
Някои детайли от романа, които може да смутят съвременния зрител, все пак са променени. Например Едмон Дантес, станал граф Монте Кристо, няма предан като куче чернокож роб на име Али – той е заменен с италианец със суров вид на име Джакопо (Абде Мациане). Прекрасната Хайде (Анамария Вартоломеи) вече не е робиня. Графът я обича само като дъщеря и към края благополучно я пуска да си намери щастието. Двуличният и порочен Андреа Кавалканти (Жулиен дьо Сен Жан) – в действителност Андре, незаконният син на злодея Вилфор (Лоран Лафит) – е станал много по-симпатичен персонаж със своя собствена трагична история.
Вероятно за да направи филма по-близък и по-разбираем за новата млада аудитория, създателите са превърнали имението на Монте Кристо в същинска бърлога на Батман, с тайни стаи и специални помещения за обмисляне на плановете за отмъщение. Графът сменя прикритието и маските, както прави и в романа, но това препраща вече не толкова към Дюма, колкото към филмите от франчайза “Мисия невъзможна”.
Повечето промени, на които Александър дьо Ла Пателиер и Матийо Делапорт са подложили първоизточника, са напълно обясними с необходимостта да бъде съкратен обемният текст, да бъде намален броят на персонажите и да не се провлачва действието до безкрайност. Филмът и без това трае три часа и на места въпреки всички усилия се е получил малко тромав. Другите промени са по-малко обясними: например вместо стария бонапартист татко Ноартие Вилфор е придобил сестра (Адел Симфал), чиято линия би била пó на място в някоя турска сапунка.
Но филмът си остава верен на духа на романа и на основната му идея за това, че отмъщението е пагубно най-вече за самия отмъстител. Обсебеността на Монте Кристо от желанието да накаже Вилфор, Данглар (Патрик Миле) и Фернан Морсеф (Бастиен Буйон) разрушава живота на близките му и при това не му донася нито щастие, нито удовлетворение, а само добавя нови загуби към и без това дългия им списък.
Началото на историята на Дантес изведнъж отеква с неочаквана злободневност, визираме репликата в него: “Ако беше виновен, щяха да те обесят, а щом те пращат в затвора, значи твърде много знаеш”, а продължението представя напълно съвременен герой с травма в анамнезата и мъчителни съмнения в собствената си правота. Авторите на филма се отличават с по-малко човеколюбие от Дюма: при тях почти няма положителни герои, и никой не получава награда за честността и добрината си. Все пак самият Едмон Дантес успява да спре на крачка от окончателното пропадане в бездната.
