На пръв поглед, макар и (отново) изненадващо, резултатите от поредните предсрочни избори сочат за известно стабилизиране на българската политическа система. Ето само някои факти, които говорят в подкрепа на подобна интерпретация, въпреки че като цяло… нещата си вървят надолу.
Първо – избирателната активност се повиши спрямо юни т.г. с 4.5% (300 000 гласа), като този ръст се наблюдава във всички многомандатни избирателни райони.
Второ – всички парламентарно представени партии (с изключение на „Величие“, които засега са под чертата) подобриха резултатите си, изразени в абсолютен брой гласове. Дори при разцепилото се ДПС има съществен напредък – общият резултат на двете фракции надхвърля с почти 100 000 гласа „феноменалното“ постижение от юни.
Трето – според някои наблюдатели е постигнато по-пълно представителство на гражданите, което би трябвало да повиши критично ниската легитимност на парламента, а оттук и на цялата система.
Тези факти няма как да бъдат оспорени, но първият проблем, който пораждат, е тяхното обяснение. Оптимистите биха посочили, че се е събудила гражданската отговорност, стимулирана от
осъзнатото желание да се ограничи отражението на контролирания вот.
Но не по-малко правдоподобна изглежда алтернативната хипотеза – именно контролираният вот (поне отчасти) обяснява нарасналата активност. Сигналите за подобни нарушения бяха изобилни, а държавните институции, носещи пряка отговорност за ограничаването на това уродливо явление, нито дават приемливи обяснения, нито предприемат цялостни мерки.
Един обективен и задълбочен анализ на данните по региони и изборни секции би установил подобни аномалии и би могъл да предостави аргументи за управленска намеса. Разбира се, ако тези, които би трябвало да се намесят,
не са част от „голямата“ схема – както на централно, така и на местно равнище.
Един наблюдател основателно отбеляза, че ако преди се коментираха рискови секции, сега може да се говори за рискови общини и дори цели институции.
Вторият проблем при обяснението на нарасналата активност и вероятните й политически последици е свързан със същността на сигналите, които избирателите (особено твърдите електорални ядра) изпращат към ръководствата на партиите. Това се откроява особено ясно при първите две сили – ГЕРБ и ПП-ДБ, без поне една от които е невъзможно формирането на правителство.
На миналите избори през юни и двете партии бяха
сурово наказани от избирателите си за наистина срамната колаборация (сглобката),
въпреки че тя бе представяна за проява на отговорно и дори саможертвено политическо поведение.
В резултат на това и двете сили се върнаха към агресивния конфронтационен тон и този завой бе незабавно възнаграден – ГЕРБ си върна над 100 000 гласа, а ПП-ДБ – почти 40 хиляди. Логично е да се предположи, урокът с помощта на класическите педагогически средства „Тояга – морков“ е усвоен и ще се отрази на възможните форми на сътрудничество в парламента.
Ясно е обаче, че частично възстановената избирателна активност и относителното стабилизиране на влиянието на партиите
не могат да прикрият други, все по-ясно проявяващи се болестни процеси
в българската партийно-политическа система.
Първият и най-опасен сред тях е безпрецедентното въвличане на държавни органи в политическата борба чрез пряко въздействие върху изборното състезание. Това унищожава и последните остатъци от легитимност на ключови за държавността институции, чиято мисия е да създават условия за сплотяване, а не за противопоставяне между различните политически, социални и етнически общности. Държавата ни се превръща от някакъв (макар и не особено ефективен) стожер на демокрацията в неин зъл враг.
Вторият, още по-съществен проблем е свързан със
задълбочаващата се фрагментация на политическото пространство,
което обаче не се дължи само на егоизма и некадърността на партийните върхушки, а на реални разломи в обществото – идеологически, геополитически, морални и най-вече икономически.
Истината е, че в днешна България липсва обща ценностна основа. Този вакуум не може да бъде запълнен с папагалското повтаряне на безсмислени клишета, в които не вярват и най-енергичните пропагандисти. Днешните партии и техните върхушки обаче не могат да предложат необходимата ценностна основа за обществено единодействие, защото са изхабени, лицемерни и като цяло тотално компрометирани.
Както вероятно ще покажат следващите социологически изследвания, проведените избори
не са допринесли ни най-малко за възстановяване на доверието и уважението
към партиите, нито са укрепили общественото съгласие за необходимостта от някакви същностни компромиси с оглед нормализиране на управляемостта на държавата.
Непрекъснатите позовавания на мнението на мнозинството от българите, че желаят да бъде съставено „стабилно правителство“ са израз не само на пожелателно мислене, но и на опит за прикриване на реалните нагласи на хората. А те звучат горе-долу така: „Добре би било да имаме нормално правителство, но тези не могат да го направят!“
И тъй като повечето хора, ако не друго, поне следват здравия разум, логични са и другите често повтаряни данни – три четвърти от анкетираните смятат, че и този парламент няма да излъчи правителство. Което, впрочем, е
по-добър вариант в сравнение с някой пореден управленски Франкенщайн.
В същото време не трябва да се правим, че всичко в държавата и най-вече в публичните финанси е наред, така че можем да продължим да я караме на автопилот. Много скоро ще се наложи да бъдат предприети (и ще бъдат предприети) мерки, които по същество ще представляват съществена промяна в ключови политики на държавата.
Става дума за изменения, които вече се обсъждат между служебното правителство, работодателите и синдикатите и с които ще трябва да се ангажират партиите в новоизбрания парламент – още в хода на предстоящото обсъждане и приемане на бюджета за 2025 г. и на редица промени в релевантното законодателство.
Ще се наложи да се поеме отговорност и за мерки, които
никак няма да се харесат на мнозинството от българите, но вече са неизбежни.
Тази отговорност няма как да се поеме от служебното правителство и ще увисне като Дамоклев меч над политиците, които – уви! – по време на жалкото подобие на предизборна кампания отричаха и омаловажаваха проблемите.
Поради това, независимо от наглед оптимистичните изменения в електоралната статистика, българската политическа система все по-бързо се въргаля по урвата. Или, както е казал поетът, „Надоле, надоле, надоле…“
