Ако оставим настрана въпроса за законосъобразността на отминалите избори и евентуалното им частично касиране (който всъщност е най-важният въпрос), сме свидетели на тягостно дежа-вю в анализите и препоръките. Отново едни пишман-талмудисти се стараят да ни разяснят какво всъщност са искали да ни кажат избирателите със своето (не)гласуване и как трябва да се действа „по правилата на европейската парламентарна демокрация“.
Всъщност обаче ни говорят
неистини, при това обидно глупави.
Ето няколко типични примера.
„Мнозинството от гласувалите за пореден път го каза категорично – даваме доверие и мандат за съставяне на правителство на ГЕРБ-СДС. Но заедно с това … искаме коалиционно правителство на по-широка основа, с основана на нашите гласове доминация на програмните приоритети на ГЕРБ-СДС и на техния кадрови потенциал“.
Възникват редица въпроси. Кое мнозинство? Да бъдем точни – тези подкрепили ГЕРБ, т.е. около 26 на сто от гласувалите или около 10 на сто от българите с право на глас? Народът иска коалиционно правителство на широка основа? Чакайте, чакайте! Кой иска това? Избирателите на ГЕРБ? Или тези на ПП-ДБ, или на „Възраждане“? Или избралите опцията „Не подкрепям никого“? Или негласувалите? Що за дивотия?
Неотдавна колегата Георги Георгиев направи много точен разрез на тези твърдения, подкрепени със социологически данни, че над 60% от българите желаят създаването на редовно правителство, дори с цената на големи компромиси. Въобще не става ясно, чии избиратели (или по-скоро негласуващи) влизат в групата на тези 60 на сто и най-вече – как си представят компромисите електоратите на отделните партии. Има голяма вероятност споменатото мнозинство да се състои от мнозинството негласуващи (на които им е все едно какви компромиси ще направят партиите помежду си). Също така, отдавна е ясно, че избирателите на антагонистичните партии очакват компромисите да бъдат възприети смирено от отсрещната страна.
Или,
втори пример на модерен талмудизъм.
„Политическите преговори се налагат от волята на избирателите. Политическата инициатива, която задава параметрите, по които се преговаря – формула на правителството, програмни приоритети – трябва да дойде от първата политическа сила“. Звучи правдоподобно, нали? Обаче нека се вгледаме какво показват фактите относно предпочитанията на избирателите на отделните политически сили. Защото, трябва да приемем – по същите „европейски правила“ – че партиите трябва да се вслушват на първо място (макар и не единствено) в исканията на своите избиратели, тези, които са ги пратили във властта?
През последната година избирателите на ГЕРБ, ПП-ДБ и останалите партии наистина казаха какво изискват от своите представители. Но това въобще не е правителство на победилите в съглашателство с вторите и с влиятелното участие на „ужасното дете“ на българския евро-атлантизъм. Точно обратното, избирателите на ГЕРБ категорично отхвърлиха партньорството с ПП-ДБ чрез т.н. сглобка, същото, в още по-драстична степен, направиха избирателите на ПП-ДБ. Останалите партии и техните избиратели злорадстваха, въпреки че техните политици биха дали мило и драго да бъдат включени в схемата.
Оценката на избирателите бе изразена ясно (през юни т.г.) в
болезнени количествени измерения.
„Ала-бала“-та с ПП-ДБ им костваше 130 хил. гласа, но след като възприеха твърд курс, си върнаха 100 хил от тях през октомври. Сглобката костваше на ПП-ДБ 350 хил. гласа, но връщането към реториката „анти-Борисов“ и „анти-Пеевски“ спря пропадането и дори им върна част от загубеното.
В интерес на истината, в момента наблюдаваме опит на партиите да си върнат доверието на поне част от твърдите си ядра. Което само по себе си е напълно в духа на демокрацията, била тя европейска или не. Проблемът не е само и толкова в непоносимостта между партиите и лидерите, колкото във взаимно изключващите се нагласи на избирателите. Толкова по-неприемливо е някакви тълкуватели да обясняват желанията на избирателите, при това чисто спекулативно, без що-годе научни аргументи. (Приемаме, че да си купиш социологическа агенция не е научен аргумент в точния смисъл на думата.)
Нека теглим чертата. Вярно е, че партиите, най-вече техните ръководства, разпъдиха перифериите си и екстремизираха ядрата си. Но още по-важно е, че около две трети от българите се чувстват непредставени политически. Без да се отчитат мотивите на тези милиони е абсурдно да се говори за това, „какво искат избирателите“. Сега берем отровните плодове на „стратегията“, че ако отблъснем мнозинството, ще спечелим благодарение на „нашите хора“. „Нашите“ – това първоначално бяха твърдите привърженици, после ги компенсираха с купените гласове, а днес
стигнахме до електоралния рекет.
Голяма част от това, което обозначаваме с евфемизма „контролиран вот“, е всъщност принуда за гласуване, изтръгната с инструментите на завладените институции.
Предвидената в „Банкеръ“ имплозия на партийно-политическата система е в ход. Няма никакво значение дали ще има някакво частично касиране на изборите. Проблемът е, че огромното мнозинство от избирателите (вкл. голяма част от гласувалите) са убедени, че става дума за тотална измама, без значение кой печели и кой губи. Касирането – ако въобще се състои – само по себе си няма да реши проблема.
Никой разумен човек не е против демокрацията. Огромното мнозинство са против нейната извратена версия, налагана от всевъзможни тълкуватели. Повечето хора не са против партиите, въпреки че вече приемат това название като мръсна дума. Просто е време за нещо ново, което не само иска, но и може.
Иначе казано, време е за можещи, които са способни да решават проблемите и наистина да носят отговорност.
