На 11 ноември Леонардо Ди Каприо навърши 50 години. По този повод мнозина кинокритици припомниха най-добрите му роли, други се фокусираха върху любовите му, трети го обявиха за последната холивудска звезда. Защо ли? Тук споделяме някои любопитни факти за живота и творчеството му.
Родителите на Ди Каприо се развеждат почти веднага след раждането на сина им. Според една от многото легенди около него той получава звучното си име в чест на титана от Възраждането, на чието „Благовещение” Ирмелин Инденбиркен, бъдещата майка на Лео, се любувала през медения си месец в галерията „Уфици”.
Момчето растяло, местейки се редовно между два съвсем различни свята: при баща си, който бил хипи, и през 1980-е, когато движението на децата-цветя вече било угаснало, то слушало разговори за Бъроуз и Буковски, вдишвайки мириса на марихуана, и при майка си, която го държала много изкъсо, карала го стриктно да си учи уроците или да се готви за прослушвания на млади таланти.
На Лео му се наложило често да си сменя училищата, местоживеенето, приятелите, всеки път нагаждайки се към новата обстановка – до такава степен, че получил прякора Зелиг. Никой, включително и самият Леонардо Ди Каприо, не можел да разбере кое в постъпките му е позьорство и кое е проявление на истинската му природа.
Изглежда точно поради тази причина Леонардо Ди Каприо най-често избирал роли на реално съществуващи хора, за да стане, макар и за известно време, някой истински човек.
Дебютантът
През 1992 година Майкъл Кейтън-Джоунс, прославил се в Холивуд с дебютния си филм „Скандал”, се захванал с адаптацията на автобиографичната книга на Тобаяс Улф „Животът на това момче”, посветена на детството му от 1950-е години. Авторът, без разкрасяване, разказвал за новия мъж на майка си, агресивния насилник Робърт Томпсън.
Дуетът Ди Каприо и Де Ниро сътворил идеален портрет на съзависими отношения, в които жертвата и тормозещият понякога си сменят местата, но никога не се замислят, че се нуждаят един от друг заради оправданието на собствените си недостатъци, а и заради страха от неизвестността, пречещ им да прекратят това продължително изтезание.
Арни
За ролята на Арни в „Защо тъгува Гилбърт Грейп” – разказ за семейство, което така и не се съвзело след самоубийстото на бащата, – се пробвали всички млади холивудски таланти, включително Кристиан Бейл и Лукас Хаас. Ди Каприо, чиято кандидатура дори не била разглеждана, изпратил на директора на кастинга цяло видеоесе – резултат от наблюденията му на пациентите в една от психиатричните клиники в Лос Анджелис.
А на срещата с режисьора Ласе Халстрьом Лео задал стотици въпроси, предлагайки да пресъздаде в кадър едни или други симптоми – от тик до тремор, от заекване до епилепсия. В най-важната сцена – смъртта на майката – 17-годишният актьор успява да предаде страха на осиротялото дете пред лицето на вечността, отмъкнала близката му душа, оставяйки го насаме с живота, моментално превърнал се в пустиня. Не е учудващо, че за тази роля Ди Каприо е бил удостоен с първата си номинация за „Златен глобус”, а после и с „Оскар”.
След успеха на „Защо тъгува Гилбърт Грейп” Лео получил предложение да изиграе ролята на прокълнатия поет Артюр Рембо. Но преди да замине за Париж, той за известно време ще се засели в Ню Йорк, за да се превъплъти в още един романтик – Джим Карол, авторът на „Баскетболни дневници”, скандално произведение, разказващо как наркотиците могат да унищожат талант от всякакъв мащаб.
Рембо – в изпълнението на Ди Каприо – изглежда като неземно същество, реинкарнация на Спасителя само с тази разлика, че в Гетсиманската градина поетът окончателно е изгубил вярата си в мисията си – отново да изобрети любовта – и е предпочел пред кръста бягството от горчивата чаша. Макар ние да разбираме, че той е изпил своята чаша до дъно в хотелската си стая, когато Верлен, заплашвайки, че ще се самоубие, неволно му прострелял ръката.
В „Пълно затъмнение” наблюдаваме трансформация на Ди Каприо от момче в секс символ, макар и харизмата му да е максимално далече от стандартите за мъжественост, почти андрогинна.
Агнешка Холанд не се притеснява да превърне актьора в своеобразен обект, наслаждавайки се на тревожната му красота и във фас, и в профил. Към външната привлекателност тук се добавя най-важната съставляваща на сексапила – челото на юношата и замъглените му очи, изпълнени с болка, страх и отчаяние. Ето защо Рембо е изоставил поезията – красотата не е спасила света, а го е разрушила до основи. Но може ли иначе? За да поникнат новите цветя на злото, старите трябва да загинат.
Ромео
Основният ориентир на Баз Лурман при работата му над „Ромео+Жулиета” бил „Бунтовникът без кауза” на любимия му автор Никълъс Рей, съответно той искал да превърне и Ди Каприо в своеобразен Джеймс Дийн, меланхоличен затворник, уморил се да мечтае за промени, но преодолял унинието, срещайки всепоглъщащата любов, една на милион.
Както казваше главният „шекспировед” Джон Гилгуд: „Човек, захванал се с „Хамлет” или „Ромео и Жулиета” трябва да действа така, сякаш в ръцете му е попаднал съвременен текст, който никога не е бил поставян”.
И в този смисъл екипът от подрастващи – под предводителството на сякаш заседналия в пубертета режисьор Баз Лурман – притежавал необходимата свобода, свързана с типичното за възпитаните от MTV младежи невежество: Ди Каприо смятал, че петостъпният ямб на Шекспир е разновидност на лиричния рап, който би могъл да звучи от устата и на Тупак, и на Пъф Деди. Той дори не се и опитвал да се бори с американския акцент, прекрасно хармониращ с останалите атрибути на „варварството” като хавайските ризи или дъвката.
Само вижте обстоятелствата, при които се запознаваме с Ромео: облеченият с черен костюм и бяла риза Ди Каприо седи на сцената на разрушен театър, а зад гърба му бавно залязва в океана слънцето, чиите лъчи образуват над главата на актьора своеобразен ореол.
Можеха ли зрителите да се усъмнят дали пред тях е именно Ромео, архетип на любовника, идеалист, въплъщаващ съвършенството, онзи, който до днес има право да римува „любовта” с „кръвта”, без това да звучи пошло, онзи, заради когото младежта ще се откъсне от основните си занимания – наркотиците, възпети в „Иглата”, и от секса без отговорности, нормализиран в „Дечицата”? За първи път енергията и харизмата на Леонардо бяха достатъчни, та с едно движение на миглите да изпълни кадъра с магия. Така през 1996-а, при представянето на „Ромео+ Жулиета” се роди последната холивудска звезда.
„Титаник“
На Ди Каприо, израснал в контракултура, ценяща само авторските, често чисто маргинални изказвания, дори мисълта за мащабна, търговска постановка, в която той да стане винтче в огромна бездушна машина, произвеждаща не високохудожествени образи, а долари, му била напълно чужда. Но още на първата им среща Камерън убедил актьора да изпълни ролята на Джак. Предизвикателството било, че той бил с чиста, прозрачна като детска сълзица душа, и Ди Каприо трябвало да изгражда характера му от нулата, по едва доловими особености.
Ирландецът
Още през 1977 година Мартин Скорсезе замислял да заснеме мащабен филм за формирането на американската демокрация – с корени в американската престъпност. Веднага след като приключил с работата си над „Шофьор на такси”, той публикувал анонс от две страници във Variety, в който обявил, че започва подготовка за нов филм, чийто сценарий трябва да напише старият му приятел Джей Кокс, кинокритик за „Тайм”.
Ди Каприо знаел за плановете на Скорсезе много от отдавна, нещо повече – четял сценария, мечтаел да получи ролята на младия бунтар Амстердам Валон, който бил обсебен от желанието да възстанови справедливостта, и непрестанно говорел за проекта на агента си Рик Йорн.
Докато мислел какъв да бъде героят му, Ди Каприо многократно гледал „Бесния бик”, копирайки Джеймс Ламота. Именно физическият аспект му се струвал най-важен. Юмручните боеве, в които охотно се забърква Амстердам, са вид насилие, което отразява същността на натурата му. Води го всепоглъщащата жажда за отмъщение, но същевременно той вече е роден в ново време и осъзнава, макар и твърде общо, ценността на човешкия живот, досеща се, че хората са дошли на този свят не само за да убиват. Едва доловимото благородство, което все пак се забелязва в душата му, е признак на слабост в очите на противниците, особено на Бил Месаря, който впрочем също е прекалено чувствителен.
Авиаторът
В тежките дни по време на работата над „Титаник” Ди Каприо се справял със стреса, отвличайки се в четене на биографията на Хауард Хюз, написана от Питър Хари Браун. Още тогава той решил, че някой ден ще пресъздаде Хюз на екрана, тъй като животът и съдбата на този човек представлявали идеална холивудска картина.
Лео отишъл с „Авиаторът” при Мартин Скорсезе, който, като видял заглавието на сценария, започнал бурно да протестира, като обяснил отказа си с прогресираща аерофобия. За щастие най-големият от живите режисьори отгърнал корицата, зачел се в сценария и моментално бил очарован от персоната на Хюз, когото той до голяма степен асоциирал с мита за Прометей.
Животът на Хауард Хюз безусловно заслужавал 10 пълнометражни филми. „Авиаторът” разказва на първо място не за бизнес стратегии, не за шпиономания и желание да управляваш света чрез подкупване на президенти или директори на специалните служби, а за юношеска мечта, изказана от Хюз в разговор с неговия управител Ноа Дитрих още през 1920-е: „Искам да стана най-добрият играч на голф, най-добрият холивудски продуцент, най-добрият авиатор и най-богатият човек – вярно, не в този ред”.
Ди Каприо се готвил за ролята няколко месеца. Първо, той се консултирал с лекари от „Сидърс-Синай”, специализиращи се в лечението на пациенти с обсесивно-компулсивно разстройство. Като и преди, при работата над „Защо тъгува Гилбърт Грейп”, актьорът прекарал много часове да наблюдава пациенти.
Освен с лекари Леонардо се срещал с Тери Мур и Джейн Ръсел, които имали интимна връзка с Хюз. Мур била омъжена за Хюз, а Ръсел той направил звезда, като я поканил за главната роля в скандално известния уестърн „Извън закона”. И Мур, и Ръсел се изказвали за Хюз като за рано осиротяло дете, нуждаещо се от тяхната грижа и ласка, безпомощно създание, напълно неприспособено към предизвикателствата на света.
Източник на вдъхновение за Ди Каприо станали и записите на изслушванията в Сената, където Хюз се изказвал след поредния срив, на границата на психическите си възможности, оправдавайки се пред комисията на Ралф Оуен Брюстър, отпуснала субсидии на Военновъздушните сили на САЩ, отделени за производството на разузнавателни самолети и знаменития транспортен самолет „Херкулес”.
Сцените с изслушванията в Сената разкриват мащаба на личността на Хюз, неговата невероятна, почти животинска способност да се брани дори тежко ранен и яростно да напада. От все още млад мъж, не изгубил напълно енергията и гордостта си, Ди Каприо по необясним начин се превръща в измъчван от страшни болки душевно нездрав човек, съзнаващ, че противоборството, в което е влязъл, е решаващият бой, в който той за последен път се сражава от позициите на разума, преди окончателно да се срине в пропастта и да загине в мрака на безумието.
Лъжецът
В „Пътя на промените” Ричард Йейтс е създал универсален портрет на поколението, преживяло ужасен катаклизъм – Втората световна война, – и осъзнало, че комфортът на мирния живот с неговия култ към консуматорството, насаждащ се именно в този период в страната, излязла от световния конфликт като абсолютен победител,– всъщност е вид самоизмама, безнадеждна празнота, в която чувствителният човек с голяма доза вероятност е обречен да загине.
В екранизацията на Сам Мендес Ди Каприо влизата в кожата на човек, който постоянно се представя пред хората за някой друг. Героят Франк Уилър се държи лицемерно и у дома, и в службата си, с усилие маскирайки отвращението си към безинтересните задължения и деградиралите колеги. Лъже жена си, която е заточил в някакво задушно предградие, като твърди, че е готов да избягат заедно, лъже себе си, говорейки за мечтата си да стане писател, макар прекрасно да знае, че е способен да бъде единствено търговски пътник.
Ди Каприо споделя, че ролята на Франк е била особено предизвикателство за него, тъй като предпочитал да се превъплъщава в реално съществуващи хора, а този път трябвало да влезе под кожата на литературен герой. Обаче Ричард Йейтс е създалал Франк Уилър като свой автопортрет, за което Ди Каприо, разбира се, е бил уведомен, но трудността си останала.
Теди в „Злокобен остров“
В основата на „Злокобен остров” е залегнало едноименото произведение на известния автор на детективски романи Денис Лихейн, решил да прибегне към метода на иносказанието, за да опише параноидния климат, настъпил в САЩ след терористичния акт от 11 септември 2011 година. Времето на действието е 1954 година – следвоенната травмираност все още не била преодоляна, а вече на пълна скорост се е разгърнало противостоянието на двете ядрени супердържави.
Главният герой в „Злокобен остров”, федералният маршал Теди Даниълс, е герой от войната, който, както и Франк Уилър от „Пътя на промяната”, всяка нощ е измъчван от кошмари.
Създадената от Скорсезе в съавторство с Ди Каприо атмосфера на болезнена тревога отразява трагичната неустойчивост на битието – светът във всяка секунда може да се превърне в прах. Прахът, който остава в ръцете на Теди, когато в сънищата си всеки път се опитва да прегърне загиналата си жена Долорес.
Подмяната на кошмара: вместо (само)убийство – гибел при пожар, е не друго, а нежелание да признае вината си, отговорността си за трагедията. Ако Андрю не беше вменил на Долорес ангажимента да се превръща в жената от рекламната книжка от 1950-е, не би я надвила душевната болест. Ако Андрю си беше признал, че и плановете му за семеен живот с много деца нямат нищо общо с реалните му желания и мечти, убийството можеше да бъде избегнато.
Великият комбинатор
През 2007 година вниманието на Леонардо Ди Каприо било привлечено от бестселъра „Вълкът от Уолстрийт”, написан от Джордан Белфорт, борсов брокер, осъден за мошеничества, свързани с манипулации на пазара на ценни книжа.
Ентусиазмът на Ди Каприо спрямо „Вълкът от Уолстрийт” бил свързан с неприятен личен опит. От средата на 1990-те мястото на ментор в живота на Ди Каприо заел човек на име Дан Джакето, който работел като фининсов съветник и управляващ активите на холивудските звезди. Той го приучил към купоните като начин на живот, запознал го с всичките си приятели от „Уолстрийт” и дори му организирал частно посещение на фондовата борса.
По-късно в интервю за The Hollywood Reporter Джакето разказвал: „Аз не крадях пари от бедните, но сексът и наркотиците заемаха в живота ми 10 пъти по-голямо място, отколкото в живота на Джордан Белфорт. Това беше оргия с продължителност цяла декада”. През 2000 година Дан Джакето бил арестуван на летището в Нюарк, тъй като оргиите му с продължителност едно десетилетие се плащали от джоба на клиентите му.
В продължение на няколко години преди снимките Ди Каприо всеки ден се срещал или с Белфорт, или с бившата му жена, подчинените му и дори с агента от ФБР Джоузеф Борг, който разследвал машинациите на Stratton Oakmont. Бележките си за резултатите от срещите той носел на Скорсезе, който пък с тяхна помощ непрекъснато редактирал сценария. В интервюта Скорсезе отбелязвал, че преди този филм при всички останали случаи на сътрудничество отношенията му с Ди Каприо били изключително от типа „учител – ученик”.
Близо 10 години по време на снимки Скорсезе наричал Леонардо „малкия” и едва на „Вълка от Уолстрийт” започнал да го възприема като равноправен съавтор. Интересното е, че „Вълкът от Уолстрийт” е първият филм в кариерата на Ди Каприо, в който границата между героя и актьора практически се заличва – и до ден-днешен не се знае със сигурност измислица ли е сцената с оргията в „Боинг-747” или реално случило се събитие.
В редките драматични моменти във филма в играта на Ди Каприо звучат познати на внимателния зрител ноти – той внезапно започва да напомня Франк Абегнейл от „Хвани ме, ако можеш”. А към финала напълно се превръща в сирак, останал без дом, семейство и без играчките, с които е свикнал.
Впрочем дори известният трагизъм не е в състояние на уравновеси физическия театър на гротеската, предложен от Ди Каприо в сцените с употреба на метаквалон и други наркотици, особено в доста продължителната пантомима, разгръщаща се по пътя от извънградския клуб, където Джон отива да се обади по телефона на адвоката си, без, уви, да пресметне дозата на сънотворното, което е погълнал.
И ако в „Авиаторът” или в „Злокобният остров” Скорсезе и Ди Каприо са изучавали трагичната природа на безумието като болест, то във „Вълка от Уолстрийт” те го показват като разновидност на човешкото нищожество. И отвратителната гримаса, изкривяваща лицето на Ди Каприо под въздействието на наркотика, се превръща в присъда на съвремието и едновременно в негова визитна картичка.
Белият човек
„Оцелелият” отначало прилича на традиционен уестърн, постепенно превръщайки се в така наречения survival, макар че истинската задача на Иняриту е да извърши ревизия на американската история, като представи класически сюжет за покоряването на границата в цялата му отблъскваща кървава красота. Траперът Хю Глас е реално съществуващ персонаж, преди просторите на северноамериканския контитент да бъдат запълнени от каубои и златотърсачи, който заедно с другарите си “усвоявал” природните богатства, принадлежащи на коренното индианско население, действайки, разбира се, с огън и меч.
Ди Каприо безпогрешно е уловил екзистенциалистката проблематика, вълнуваща Иняриту. Физическите изпитания, чрез които по каприз на съдбата Хю Глас е принуден на преминава, – от неравната схватка с гризли до нощувката във вкочанен труп на кон, които са нищо в сравнение с психическото напрежение и моралните угризения.
Характерна особеност на любимия тип персонажи на Иняриту винаги е бил богоборческият въпрос, дошъл в творчеството му направо от съчиненията на Камю или филмовото наследство на Антониони.
Заради какво човек е готов да продължи да живее? Възможна ли е истинска близост, а значи, взаимно разбиране между хората или напротив, светът е населен със самотници, неспособни да разрушат стената на отчуждението?
През по-голямата част от екранното време Глас пребивава в транс, просторите на американския Север, равнините, пещерите и прогнилите колиби са като кушетки на психоаналитик, по цели денонощия той безмълвно преразглежда отначало вината, след това травмата.
“Оцелелият” получава 12 номинации за наградата „Оскар” през 2016 година, а Леонардо Ди Каприо най-после си тръгва от церемонията не с празни ръце. Впечатлението от това отличие е, че Ди Каприо е бил награден за всички свои превъплъщения до момента, а не за конкретната роля.
Някога героите на Ди Каприо символизираха новото: Джак Доусън беше предвестник на новото време, Артюр Рембо – на новите поетични форми, Ромео – на новия тип осмисляне на класиката, а Тобаяс Уулф – просто новото лице в индустрията, дори не подозиращо, че случайно изтръгналият се от анонимността актьор скоро ще стане водещо име в Холивуд.
Днес Ди Каприо вече е на 50, кризисна възраст за всеки актьор – главни роли ще има все по-малко, а струващите си – ще са още по-минимален брой. Има ли Леонардо Ди Каприо наследници – това е въпросът. Защото, при липса на истински звезди, човечеството, така или иначе състоящо се най-вече от зрители, ще се почувства самотно.
