През последните години на перманентна, системна политическа криза все по-често се чуват призиви за решаване на всевъзможни конфликтни ситуации чрез спазване на неписаните правила на политиката (в частност, на парламентаризма).
Конкретният повод да се обърнем към темата за неписаните правила е поредната драма около избирането на председател на Народното събрание. Отново се чуват твърдения, че тези правила отреждат тази позиция на най-голямата парламентарна група, т.е. групата на победилата на изборите политическа сила. Нещо повече, подобно решение се представя като спазване на традициите на парламентарната демокрация, не само у нас, но и в други държави и че това следва волята на гражданите и дългогодишната парламентарна практика.
Някои по-екстравагантни становища
дори предписват ГЕРБ като първа политическа сила да може да получи подкрепа за кабинет с първия мандат, защото (отново) по „неписаните правила на политиката първата политическа сила буквално си избира с кого да прави кабинет“.
Но нека се върнем на по-конкретния казус с избора на „първия между равните“ в Народното събрание. Нека припомним, че в някои страни с дълги демократични традиции наистина съществуват т.нар. конституционни конвенции или съглашения. В исторически план тази практика е изиграла роля за утвърждаването на парламентаризма и за цялостната еволюция на съвременната конституционна държава. Общопризнатото разбиране за тези съглашения е, че са неписани прагматични правила за поведение, на които участниците в конституционния процес признават обвързваща сила. Иначе казано, въпросът е дали в днешната българска ситуация не е разумно да се приеме за подобна конвенция предоставянето на поста на председател на Народното събрание на най-голямата парламентарна група.
Тук обаче са необходими две важни уточнения.
Първото е принципно и общовалидно. Конституционните конвенции важат и се прилагат само дотогава, доколкото действащите участници в политическия процес ги намират за полезни и необходими. Нека подчертаем – полезни и необходими с оглед намиране на приемлив баланс на интересите, а не като инструмент за автоматично налагане на волята на „най-големия“. Нещо повече, когато обсъждаме този въпрос, не можем да се ограничим до желанията и преценките на политиците, а трябва да отчетем и волята на техните избиратели. Както неотдавна писахме в „Банкеръ“, именно по тази тема се наблюдават всевъзможни спекулации. Например, очевидно е, че мнозинството от избирателите на втората, третата и т.н. сили въобще не искат от своите избраници да правят отстъпки на първата, дори точно обратното, наказват сурово всеки опит за сговаряне (или сглобяване, както сега е модерно да се казва).
Прилагането на неписаните правила е не само възможно, но и полезно само при една задължително условие –
наличието на взаимно доверие, и то в двоен смисъл.
Първо, доверие между партиите и второ, доверие между гражданите и политиците. Това е ключовото условие за легитимността не само на конкретния избран парламент, а и на парламентаризма и публичното управление изобщо. При неписаните правила доверието е решаващо, именно защото са неписани, т.е. нито са ясно и еднозначно формулирани, нито имат някаква пряка обвързваща сила.
Каква е ситуацията с доверието и легитимността в момента, не е нужно да се аргументира, след като вече е невъзможно дори само да се разговаря, да не говорим за постигане на споразумение и неговото коректно изпълнение. В атмосфера на взаимно подозрение и неприкрита омраза единственото валидно неписано правило е „Удари пръв!“ или „Изяж, за да не бъдеш изяден!“.
Второто уточнение визира актуалното състояние на българската политическа система.
Допълнителен съществен фактор
за (не)приложимостта на неписаните правила (доколкото такива има) е отношението към писаните правила, т.е. към законите. Ако те биват газени, заобикаляни или конюнктурно променяни с удивителна лекота, кой би се уповавал на спазването на неписаните правила.
Когато се позовават на българския парламентарен опит по отношение на избора на председател на парламента, в повечето случаи интерпретациите са селективни или изопачени. Преди всичко, много по-често победилата партия или коалиция през последните 35 години е придобивала председателския пост чрез механизма на силово налагане на мнозинството, а не поради готовността на опозицията да спазва въпросното неписано правило. В случаите, когато победените втора, трета и прочие сила са успявали да се договорят, те без никакво колебание са избирали приемлив за тях кандидат, или (по-често) са успявали да свалят от поста избрания председател от редиците на първата сила.
Вярно е, че има няколко изключения, но не бива да се смесва придържането към неписани правила с възприемането на изгодна (или преценена като такава) политическа тактика.
Когато днес ГЕРБ призовават
да бъде зачетена тяхната първенстваща позиция и се позовават на своето поведение през 2020 и 2021 г., те прикриват истината, че в онези условия, натикани в ъгъла, предпочетоха да се снишат и да разчитат (основателно) на възникването на противоречия в редиците на опонентите им. Аналогично, водена от съвсем прагматични съображения, през 2022 г., след мъчителна процедура БСП подкрепи Вежди Рашидов, а ИТН в предишния парламент направи възможен избора на Рая Назарян.
Не без значение е и фактът, че след безумните конюнктурни поправки в Конституцията председателят на Народното събрание вече не е само и толкова „пръв между равни“, а лицето под номер едно в „домовата книга“ на тесния кръг възможни кандидати за служебен министър-председател. Като имаме предвид видимите пристрастия на излъчваните след въпросните промени служебни правителства (особено при последните предсрочни избори), изборът на председател на Народното събрание придобива съвсем различен смисъл.
Както добре знаем, у нас прилагането на всякакви правила (писани и неписани) от политиците е подчинено на двоен стандарт – призивите за тяхното зачитане са продукт единствено на това,
доколко обслужват интересите на една или друга страна.
Например, едно от неписаните правила на парламентаризма гласи мнозинството да не ограничава системно (чрез т.н. гилотина на гласуване) правото на малцинството да изрази позицията си. Ако обаче се върнем към практиката на българските парламенти, ще установим, че винаги, когато се е чувствало силно, мнозинството е действало именно по този начин.
Вярно е, че има неписани етични правила, валидни не само за политиката, а за човешкото поведение въобще, например, правилото да не се коментира разговор, проведен на четири очи. Но нека първо се оправим с прилагането на писаните норми (и с тяхното качество), а после да разчитаме на действието на неписаните правила.
