Преговорите за глобалната климатична помощ на COP29 се въртят около определянето на нова финансова цел, но процесът се усложнява от множество различия и политически напрежения между богатите и бедните страни. Какво би могло да се обърка?
Тази година глобалните климатични преговори се въртят около въпроса за средствата, необходими за предотвратяване на ускоряването на ефектите от глобалното затопляне.
Но това се оказва по-лесно да се каже, отколкото да се направи.
Представителите на близо 200 държави трябва да постигнат споразумение през следващата седмица за това колко средства могат да предоставят всяка година. В средата на програмата на конференцията разногласията остават големи – с потенциални обещания, вариращи от около 100 милиарда до 2 трилиона долара годишно.
Това е преди всичко политическа битка между богатите и бедните страни. Богатите нации, които дълго време са разчитали на замърсяващи енергийни източници, имат средствата да се откажат от тях. По-бедните обаче нямат този ресурс. Но ако те инвестират в нефт, газ и въглища, вместо в по-чисти алтернативи, глобалните емисии ще продължат да нарастват, което ще навреди на всички.
Германският държавен секретар Йохен Фласбарт обобщи ситуацията така:
„Всеки, който не събере сили за конструктивни усилия тук, наистина си играе с огъня на вече горящата планета.“
Към това се добавят усложненията, свързани с войни, ограничени бюджети и напрежението около президентските избори в САЩ, което създава предпоставки за хаотичен сблъсък на COP29. Преговарящите постигнаха малък напредък през първата седмица на срещата.
Ето един наръчник за напрегнатите финансови преговори:
За какви суми става дума?
Никой не може да се съгласи по този въпрос, а времето за преговарящите да преодолеят задънената улица изтича.
Богати страни като САЩ и много европейски нации искат глобалната цел за публично финансиране и стимулираните от нея частни инвестиции да не надхвърлят значително сегашното ниво – 100 милиарда долара годишно.
Ако това е дъното, таванът е много по-висок. Група от 134 развиващи се страни настоява годишната цел, започвайки от 2026 г., да бъде поне 1.3 трилиона долара.
Последният доклад на експертна група, подкрепена от ООН, посочва, че целта от 100 милиарда долара за публично финансиране трябва да се утрои до 2030 г., а общата сума, включително частния капитал, трябва да достигне 1 трилион долара, за да помогне на развиващите се страни (с изключение на Китай) да посрещнат нарастващите си енергийни нужди с по-чисти източници на енергия.
Богатите страни досега отказват да предложат конкретна сума, заявявайки само, че тя трябва да бъде по-голяма от сегашната цел от 100 милиарда долара.
Това обаче е по-малко от 10% от това, което искат по-бедните страни.
Европейските държави в частност посочват натоварените държавни бюджети като пречка за подписване на по-големи ангажименти в Баку. Това става още по-важно, ако САЩ спрат да предоставят климатични средства при новоизбрания президент Доналд Тръмп, оставяйки ЕС като най-големия останал богат дарител. Тръмп нарече Парижкото споразумение „грабеж“ и заяви, че ще го напусне.
Въпреки това, според високопоставен представител на финансова институция, богатите държави вече са доказали по време на пандемията и във войната в Украйна, че могат да „мобилизират средства за други неща.“
Кой ще плаща?
Това е друг спорен въпрос.
„Не може просто да посочите (сумата в долари), без да знаете за какво преговаряте“, казва френски дипломат, пожелал анонимност.
САЩ и други богати нации искат групата на дарителите да бъде по-голяма от това, което другите страни предлагат. Това ще намали разходите за всяка страна-дарител. Но има и по-голяма мотивация: Китай да бъде включен в групата на страните-дарители. (В момента Китай е най-големият източник на климатично замърсяване в света, следван от САЩ, а икономиката му растеше с бързи темпове – до неотдавна).
Преговарящите от западните държави твърдят, че Китай и богатите държави от Персийския залив, като Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства, трябва да направят финансови обещания, тъй като са „способни да допринасят.“ Но тези страни не са част от официалната група дарители съгласно условията на климатичния договор на ООН от 1992 година.
Китай твърди, че вече помага на развиващите се страни по различни начини, включително чрез финансиране. Негови представители тази седмица заявиха, че от 2016 г. са предоставили на развиващите се страни около 25 милиарда долара (177 милиарда юана). Готови са да продължат тази подкрепа – отчасти защото укрепването на икономиките на тези държави може да доведе до закупуване на китайски соларни панели и електромобили.
Но Китай продължава да настоява да остане в категорията на развиваща се страна – позиция, която усложнява преговорите. Ли Шуо, климатичен експерт в базирания в Ню Йорк “Институт за политики за Азия”, смята, че възможен компромис може да бъде споразумение, което кани страни като Китай да „участват доброволно“ като дарители.
Какво се счита за климатично финансиране?
По този въпрос няма общоприета дефиниция – затова той е предмет на дебат.
Развиващите се страни искат целта да бъде финансирана от правителства, а не от по-малко отговорни източници, като корпорации и доброволни въглеродни пазари. Това би могло да помогне на по-бедните държави да получат повече средства под формата на безвъзмездни помощи, които не трябва да се връщат. Богатите дарители и многостранните банки за развитие често предпочитат да използват заеми, които могат да обременят държавите с дългове и лихвени плащания.
Развиващите се държави също искат повече прозрачност относно произхода на парите, за да знаят, че те са нови средства за климата, а не преопаковани средства от други фондове, като хуманитарна помощ.
„Ние също така не очакваме заеми на пазарни условия да се наричат климатични финанси, когато имаме нужда от грантове“, каза Юсуф Нкунгула, секретар по природни ресурси на Малави, който председателства групата на най-слабо развитите държави, пред репортери.
Богатите държави предложиха две цели. Вътрешният слой, който отразява публичните средства и инвестициите, които те привличат. И много по-голям външен слой, който според тях трябва да включва всички финансови потоци, включително частния капитал. И да, те го наричат „лук“.
Проблемът, според критиците на този подход, е кой ще отговоря за това, че частният сектор ще изпълни ангажиментите си. И как ще се проследяват парите?
Кой получава парите?
Технически всички развиващи се държави могат да получат климатични финанси. Но дори ако парите бъдат значително увеличени, има въпроси дали те всъщност ще стигнат до всички държави, които се нуждаят от тях.
ЕС иска целта за финансиране да включва уверение, че малките островни държави и други изключително уязвими държави ще получат основната част.
Малките острови, не е изненадващо, са съгласни. Те искат по 39 милиарда долара всяка година само за своята 39-членна група, известна като AOSIS. Текущата цел не поставя минимален праг за разпределение на средствата сред различните групи държави, като малките острови получават в момента само около три процента от 100-те милиарда долара.
„Ако тези средства не се реализират, развиващите се държави ще имат по-малка подкрепа за ограничаване на емисиите, а това е наистина важно за общата цел за ограничаване на затоплянето до 1.5 градуса“, каза Цедрик Шустер, министър на природните ресурси и околната среда на Самоа, пред репортери, визирайки целта на Парижкото споразумение да се ограничи глобалното затопляне до 1.5 градуса по Целзий спрямо прединдустриалните нива.
Но достъпът до тези средства може да бъде предизвикателство. Богатите държави често са колебливи да изпращат пари в държави със слабо управление. Много от тях искат споразумението на COP29 да предостави насоки и за този проблем.
Какво е договорено?
Само едно нещо – че трябва да има нова цел за финансиране до края на тази седмица.
Преди следващата голяма конференция COP30 в Бразилия през следващата година, всички правителства трябва да представят нови климатични планове, а развиващите се държави искат да знаят колко пари ще имат на разположение, преди да поемат ангажименти за амбициозни цели.
„Успехът на COP30 зависи от успеха на COP29,“ каза Ана Тони, държавен секретар по климатични въпроси на Бразилия. „Имаме амбициозни цели като развиващи се държави. Това, от което се нуждаем, е сигнал, че ще имаме средства за изпълнение на амбициите, които имаме.“
Без по-амбициозни климатични цели светът ще се сблъска с катастрофално затопляне от поне 2.6 градуса по Целзий, според неотдавнашен доклад на ООН.
Има ли ефект от Тръмп?
Официални представители на администрацията на Байдън казват, че искат да сключат споразумение преди да предадат властта на Тръмп. Но тяхната позиция по въпроса за климатичните финанси е била по-малко щедра от тази на техните европейски партньори.
Като най-голямата икономика в света, САЩ са предоставили над 11 милиарда долара тази година за климатични програми в развиващите се нации, според официален документ на Белия дом. Европейският съюз, чиято икономика е две трети от размера на тази на САЩ, предостави над 30 милиарда долара през 2023 година.
Победата на Тръмп може да постави натиск върху ЕС да осигури още повече средства.
„Не можем да позволим на развитите държави да се измъкват от ангажиментите, които са поели, ако изборите в САЩ доведат човек, който не вярва в климатичните промени“, каза един африкански преговарящ, който също получи анонимност.
Идеята за изплащане на задълженията на Америка разстройва европейците, канадците и другите донорски държави.
Това води до дебат относно кога трябва да бъде изпълнена новата цел за финансиране. По-бедните държави настояват, че тя трябва да бъде изпълнена до 2030 година. Европейският съюз настоява за 2035 година, което съвпадение би дало шанс на САЩ да постигнат целта под различен президент.
Четете още: Видни финансови босове ще пропуснат конференцията за климата COP29 в Баку
