На 30 декември 2024 г. – точно 100 години след като американският астроном Едуин Хъбъл обявява съществуването на други галактики, е подходящ повод да си припомним за един музикант от подобен калибър. Той е живял в едно по-различно време, когато репликата “Английският език дразни средния партиен кадър” е била напълно възможна.
Такива обструкции е имало пред свирещите рокендрол – пред пеещите на английски – езикът на бунта и свободата. Един от тях – Иван Милев – Вачо Бъндарака – който много добре помни случката с укоризнената реплика за английския език и онези времена – 60-те и 70-те години на ХХ век – тази година (на 18 септември) навърши 80 години. С независимия си дух по онова време той е изграждал една съвсем различна галактика около себе си.
Вачо Бъндарака е един от основателите на най-старата рок банда у нас „Бъндараците“. Годината е 1962 г., когато той, заедно с покойния си брат Димитър Милев – Големия Бъндарак, с напусналия ни преди малко повече от месец Кирил Маричков и Панайот Михайлов (ударни), на чието място малко по-късно идва Петър Цанков, създават „Бъндараците“.
Преди да станат “Бъндараците”, преминават през имена като „Оногондури“, „Колобри“, „Таралежи“, но първото – се харесва от публиката и се налага.
Наречени са така екзотично, тъй като като дете Димитър Милев страдал от сливици и болките го ударили в краката. Така, веднъж когато родителите го извеждали на разходка с количка, един съсед го оприличил на лорд Бърди. Той бил британец в Съюзническата тристранна комисия след Девети септември, който също бил в количка и така заснет, го публикували във вестниците у нас, тъй като по онова време гласувал помощи за България.
Освен с лорд Бънди, Димитър – Големия Бъндарак имал общи неща и с Джон Ленън – и двамата били родени в една и съща година – 1940 година. Обстоятелството, че са набори, е използвано във филма от 2013 г. – „Лорд Бънди от София“ (с режисьор – Иван Трайков, сценарий – Боряна Матеева и Константин Петров, оператор – Емил Пенев, продуцент Здравко Ватев, разпространител Tristan Film).
„Бъндараците“ са първата група с електрическа китара. Когато започват да свирят на нея, Кирил Маричков пише първата си авторска композия „Разходка“. За жалост, през 1966 г. „Бъндараците“ се разделят, като Кирил Маричков и Петър Цанков създават „Щурците“.
Но преди да дойде времето на славните спомени, има редица опити за опитомяването на галактиката – Вачо Бъндарака. Неслучайно и “Щурците” пеят за опитомената галактика в песента си “Футуролог” по текст на Миряна Башева. Защото животът – като този на Вачо Бъндарака, свързан с рокендрола, изобщо не подлежи на опитомяване.
Детски и не толкова детски спомени
Бащата на Бъндараците бил частник – обущар.
„Малкият Иванчо от малък имаше акордеон, велосипед и часовник“ – споделя Вачо Бъндарака как бил описан от доносници. Помни и как били събирани подписи от съкварталците му, за да ги изселят – него с брат му. Имало хора, които непрекъснато ги следели и докладвали: „Тези свирят на китара, обличат се с еди-какви си дрехи, събират се, правят купони, танцуват рокендрол“.
Но опитите с изселването били неуспешни – в квартала им имало няколко комунисти на по-ключови позиции, чиито деца били съученици на Бъндараците, и те ги защитавали. Други – само гледали как да им напакостят. И докато събирали подписи за изселването през девет кооперации в десета, попаднали на една жена, която им направила фасон: „Първо, не ги познавам тези хора, които искате да ги изселвате. И второ – откъде накъде ще правите подобни неща?“ Така на Бъндараците им се разминало. А в онези години нямало кой да се застъпи за тях – в края на 60-е години и майка им, и баща им били починали.
Най-потърпевшите от рокендрола – от танците и от купоните – били съседите на Бъндараците – точно на етажа под тях. Вачо Бъндарака и до днес им е признателен – те били златни хора – арменци – и дума не казали срещу тях. Години по-късно с усмивка споделяли: „Леле, леле, какво преживяхме…“
Галактическо запалване
Вачо Бъндарака се запалва по рокендрола по особен начин – на 16 години и разбира за едно студио „Музика“ до входа на ресторант „България“ в София. То било малко пространство – с по две столчета, подредени на десет реда. В него се влизало като на кино. Обслужвал го един сляп човек, който пускал магнетофона и оставял посетителите да слушат музика. В един от дните пускал джаз, но от време на време пускал и Елвис Пресли, и Бил Хейли – накратко чист рокендрол.
Така Вачо Бъндарака се запалил – нямал търпение да дочака деня, тичал и купувал билети. В съседния вход до тях живеела учителка по английски и той, и брат му все я уговаряли – да дойде с тях, да им превежда какво се пее в песните. Най-накрая успели да я заведат. А тя, като чула за какво се пее, започнала да се подсмихва: „Какво да ви превеждам? Глупости разни – аз те обичам, ти ме обичаш, ще се срещнем ли утре, ще се скараме ли днес…“
За Вачо Бъндарака така или иначе музиката била по-важна от текста – отказал се от превода. Но е категоричен – рокендролът не е поема, а роман – с увод, изложение и заключение. „И ако тези неща са навързани, както трябва, не може да не се впечатлиш и да не се влюбиш в тази музика“, признава музикантът.
Галактически фенове
Когато „Бъндараците“ свирили по забави и балове – като например в слаботоковия завод „Ворошилов“, в Художествената академия, в Студентския дом на културата, много често се случвало да си имат двойна охрана от ченгета от ДС – вътрешна и външна, включително имало и милиция.
„Оказва се, че не сме свирили толкова на студентите, колкото на ченгетата. А те, вместо да се забавляват, са гледали кого да гепят, да го изведат навън или да го вкарат в Пето районно“, отчита Вачо Бъндарака. Иначе признава, че са свирили и в Американската легация. Участвали са и на „Златният Орфей“, но там били представени на сцената като „Синигерите“.
Свирили са и пред „конкурсна“ публика, защото имат и награда от конкурса на Радио София – „Ало, младежи, търсим таланти“, организиран по идея на Вили Казасян. „Бъндараците“ били единствената банда, всички други участници се явили със солови изпълнения. Затова и трябвало да си разделят наградата на четири, а тя била силонова риза от ЦУМ – всеки получил по ръкав и половина – но това не ги притеснило изобщо – те искали да свирят рокендрол заради самата музика и задължително на живо! Разбира се, където и да отидели, винаги намирали почитателки.
През годините освен с Кирил Маричков, с когото Вачо Бъндарака е съученик, са свирили и с Антон Бубев (Капъша), с Орлин Котаров от „Нестинари“, с Николай Синджирлиев- Юрката, с Мик Бенката, с Атанас Атанасов – Насо „Бъндарака“, с Константин Марков и с Йордан Ганчев – Дани Баницата.
Галактически сътрудничества
През 1963 г. от казармата се уволнява Георги Минчев и с него „Бъндараците“ осъществяват концерти, записи в радиото, включително сред тях е и първата песен на Кирил Маричков – „Разходка“. От Киноцентъра ги канят да озвучат филмите „Вула“ и „По тротоара“. Групата има и голямо турне из страната със Сатиричния театър, за което Вачо Бъндарака си спомня как Георги Калоянчев, Георги Парлацев и Стоянка Мутафова ги защитавали от зли чиновници.
След това участвали в представлението „Отвличането на Венера“, като ролята им била да изпълнят три песни на сцената. Режисьорът Леон Даниел бил измислил да има една тараба, която да се вдига, след което Бъндараците да излизат на сцената и да пеят на живо – с електрическите китари, с дългите кабели, с усилвателите. Всичко било на живо, но един ден изведнъж на Бъндарака кабелът му се замотал някъде и той не успял да мине – тарабата паднала и той останал зад нея, като от него не се виждало почти нищо. Но Леон Даниел останал много доволен от ефекта и поискал всеки път Големия Бъндарак да свири по подобен начин.
След смъртта на Големия Бъндарак Георги Минчев и приятели организирали концерт в негова чест в НДК и служители им споделяли, че не били виждали толкова голяма публика..
А за Георги Минчев Вачо Бъндарака споделя: „Той беше явление – чист рокаджия. Него всички го харесваха – и композиторите му пишеха хубави песни. Ние участваме с него и в „Есенни ята“ и в „Снегът на спомена“. А имаше и едни младежки конкурси, които само той ги печелеше. Накрая започна да пише и брилянтни текстове, от които всички бяха шамар до шамара“, припомни си Вачо Бъндарака.
Галактическа дързост
Някъде около 1970 г. Вачо Бъндарака и брат му снимат заедно с Бисер Киров негово изпълнение за Българската национална телевизия. Камерата била ниско, а те малко на по-високо – някъде зад хотел „Шипка“. С режисьора направили поредица от проби, а между тях Вачо Бъндарака пушел, така и бил запечатан на един от кадрите. След по-малко от седмица Бъндараците били извикани от Леда Милева – директор на телевизията. Тя ги попитала как може така да се снимат… Тогава Димитър Милев – Големия Бъндарак й отговорил, че по телевизията непрекъснато пускат Жорж Брасенс, който през цялото време пуши.
„Ама вие за какви се мислите? Ти да не си Жорж Брасенс!“ – ядосала се Леда Милева и се заканила, че, докато е жива, Бъндараците няма да видят телевизия. Така и станало.
Господ обича рокендрола
Докато бил в казармата, Вачо Бъндарака два пъти е пращан от началниците да си търси поръчители,за да стане член на БКП. Брат му бил категорично против и го предупреждавал, че ако го направи, родителите им ще се обръщат в гроба, а и той ще се отрече от него.
Ето защо Вачо Бъндарака веднъж се опитал да отклони офертата с обяснението, че не може да намери поръчители, но онези пак настоявали. За щастие попаднал на човек, който отказал да му стане поръчител, тъй като, когато му прочел досието, попаднал на информацията, че Иван Милев слушал и свирил рокендрол. Вачо Бъндарака много се зарадвал: „Ето това ми трябваше – да не мога да стана член на БКП заради рокендрола! Ето че има Господ!“ – помислил си той много доволен.
А ние ще го допълним – не само че има, но и обича рокендрол – и български, и чужд, но винаги галактически.
