„Бифуркация (от лат. bifurcus, „раздвоен“) е термин, който се използва в различни научни дисциплини и обозначава ситуация, в която настъпва качествено изменение по раздвояване на даден обект или процес. В социалните науки терминът се ползва като синоним на момент на дестабилизация на социалната или икономическата система, като акцентът се поставя върху необратимостта и непрогнозируемостта на процеса след точката на бифуркация.“
Мнозина биха възразили, че в България точката на бифуркация е настъпила преди 5 години, а може би и по-рано. Разбира се, всичко е въпрос на интерпретация, но нека обърнем внимание върху двете посочени по-горе особености –
необратимост и непредсказуемост, при това – на процесите в цялата социална система.
Предупрежденията за необратимост на негативните процеси се чуват отдавна и стават все по-тревожни. Някои от тях, като разсъжденията относно демографската криза, дори вече са престанали да будят реална загриженост, поне ако съдим по мерките на държавното управление. Все по-силно звучат „успокояващите“ твърдения, че не сме нито „най-малките“, нито „най-бързо топящите се“. Наш стар (шопски) навик е да се утешаваме, че някой друг е по-зле от нас.
Но през последната година (поне) става все по-ясно, че количествените, качествените и пространствените кризисни параметри на българския човешки капитал са се превърнали в ключов ограничител на всички възможни политики. Просто казано – хора, които да работят, не достигат, при това все по-фатално, навсякъде, от най-простите до най-сложните трудови дейности. В този смисъл, предстоящата година вероятно ще бъде решаваща от гледна точка на изчезващите възможности поне да забавим негативните процеси и да отложим пречупването към необратимост и непредсказуемост.
Тук ще се съсредоточим върху
възможностите и вероятностите фаталното раздвояване да бъде избегнато през 2025 г.
чрез относително целенасочени и ефективни действия на държавното управление. Това насочва вниманието към институциите, партиите и политическите лидери, които носят основната конкретизирана отговорност за организирането и поддържането на съвместния живот на хората.
Веднага трябва да бъде направена уговорката, че дори при реална способност и искрено желание, тези субекти не могат да решават проблемите, ако не разполагат с доверието, подкрепата и участието на значителна част от обществото. Именно критичният спад на тези ресурси е един от критичните процеси, които приближават точката на бифуркация. Едно от ключовите „или-или“ през 2025 г. е дали съществуващите или новопоявилите се политически субекти ще успеят да върнат поне част от доверието на хората в управлението и най-вече в институциите.
Ако говорим за сегашните „системни“ партии (партиите, вече участващи във функционирането на системата на парламентарна демокрация), изгледите за позитивен обрат клонят към нулата. Пречката, изглеждаща непреодолима, е в това, че доверието може да се регенерира само чрез
осъществяване на реални действия за решаване на реалните проблеми,
а това вече изглежда като акт на себеотрицание, дори на колективно политическо харакири. Каквито и преговори да се водят за формиране на „проевропейско и антикорупционно“ управление, ясно е, че днешните партии се стремят към овладяване на рисковете за себе си (най-вече за своите лидери), а не на материализиращите се заплахи за обществото.
Не е толкова трудно да направим прогнозата, че дори в първите седмици на новата година да бъде избрано някакво редовно правителство, то няма да е устойчиво, още по-малко ефективно. И – по силата на неизбежната зла ирония – няма да помогне ни най-малко на участващите политици да избегнат злата участ, която отдавна са си осигурили. Защото подобно четворно коалиционно управление би породило някакъв импулс на доверие, само ако коалиционните партньори си вярват и са готови да поемат съвместен риск за непопулярни действия, а това е мисия невъзможна.
По-труден изглежда отговорът на въпроса дали възпирането или поне забавянето на устрема към пропастта ще се окажат по силите на възможните нови политически субекти, т.е. на един „нероден“ и може би няколко „новородени Петковци“. Когато и да са следващите предсрочни избори – през пролетта или наесен –
нови играчи ще има, а някои от тях са вече в процес на регистрация.
В днешната и очертаваща се в близко бъдеще социално-икономическа и политическа ситуация е напълно възможно някои от тях да наберат достатъчно подкрепа, за да попаднат в парламента. Не е изключено една-две нови партии дори да имат немалка тежест.
При цялата условност на аналогиите, голяма опасност пред новите политически субекти е да не повторят съдбата на „Продължаваме промяната“. Иначе казано, да акумулират доверие, надежди и очаквания, а после да ги опропастят поради незнание, неможене, малодушие или корист (или поради всичко изброено накуп). Именно това е най-важната, да не кажем критично важната политическа бифуркация, която ни очаква през новата година. Или ще се появи нещо не просто ново, а и способно да постига нужните на обществото резултати, или упадъкът ще стане необратим и непредсказуем. Кризата с водоснабдяването и започващият колапс на енергийната система са само върхът на айсберга на катастрофалните процеси.
Тук трябва да се върнем към примера с демографската криза, защото той илюстрира най-голямата трудност пред новите политически субекти, дори да приемем, че те ще имат нужните способности, интелектуално и морално-волеви качества. В обозримо бъдеще, поне през 2025 г., каквото и да се прави
няма да носи бързи и еднозначни положителни резултати.
Следователно, от решаващо значение ще бъдат стилът на правене на политика, начинът на общуване с хората, честността и самокритичността, а също – самообладанието и издръжливостта. Само такъв нов стил на правене на политика може да даде някакви шансове за глътка доверие от страна на обществото.
Както е известно (ако перифразираме Конфуций), там където свършва търпението на народа, започва издръжливостта на управляващите.
