На българския пазар на труда се случва нещо необичайно – азиатски работници попълват свободните места, а „нашите хора” – бесарабските и таврийските българи, ги няма никакви. Нормално е да си помислим, че става дума за икономически причини – по-ниското жизнено равнище на непалците и индонезийците, за които ниските възнаграждения в България са удовлетворяващи, и от друга страна – по-високите претенции на „нашенците”.
В Непал средната месечна заплата е 130 долара, а тук, дори работейки на минимална заплата, която до неотдавна беше 930 лева, взимат доста повече. Мотивиращо за тях е и че компаниите им осигуряват жилища и поемат наемите, а понякога им плащат и режийните разходи.
Впрочем може би и българската държава не прави достатъчно, за да привлече нашите хора, които често плачат по телевизорите за „Майка България”. При все че говорят малко старинен български език, те безпроблемно биха са разбирали с български колеги и работодатели. Докато повечето от азиатците поназнайват английски, а на тази, които не знаят чужд език, им се дават мобилни телефони с преводачи. Все пак и длъжностите, които заемат, нямат кой знае какви отговорности и претенции.
Не така мисли обаче Добрин Иванов, изпълнителен директор на Асоциацията на индустриалния капитал.
„Причините не са толкова икономически, колкото фактът, че България се оказва непривлекателна за българските изселници. От 100 000 украинци, които пристигнаха в началото на войната с Русия, едва 5-10 процента останаха да работят у нас. Много от тях пробваха да си търсят хляба тук, но държавата не направи необходимото, за да ги привлече. Те се пробваха, после се огледаха и тръгнаха на Запад”, коментира за „БАНКЕРЪ” Иванов.
Той обаче не изключва отново да станем привлекателна дестинация за чуждестранните работници с български корен поради това, че изискванията към тях са доста по-смекчени от тези за азиатските им конкуренти.
Към момента работодателите са заявили около 265 000 свободни работни места, а регистрираните безработни в бюрата по труда са едва към 145 000 души.
Българската икономика все още е сравнително трудоемка, автоматизацията на производството не е на достатъчно високо ниво, поради което много отрасли все още разчитат на нископлатен труд. Заплатите, които получават нископлатените работници от чужбина, са около 500-600 евро на месец, което е малко повече от минималната работна заплата в България. Но реално разходът за работодателя е доста по-висок, защото включва самолетните билети, настаняването, таксите за визи, посредническите услуги и др.
Традиционен отрасъл, в който страната разчита на работна ръка от чужбина, е туризмът, но също и земеделието. Там се търсят предимно сезонни работници. Сред другите сфери, които разчитат на работна ръка отвън, са също инфраструктурното строителство, транспортът и търговията.
Нашата държава е атрактивна за хора предимно от Централна и Югоизточна Азия, особено от бившите съветски републики като Киргизстан и Узбекистан. В последно време обаче има и чувствителен приток на работници от Индия, Непал, Бангладеш, Филипини, Индонезия. Преди време България привличаше и хора от Виетнам, но вече не предизвиква такъв интерес, защото виетнамците се преориентираха към по-високоплатени пазари, обяснява Добрин Иванов. Много работници, предимно в строителството и земеделието, идват и от Турция.
Не е за пренебрегване и конкуренцията на другите бивши соц. държави като Румъния, Полша, Чехия, Словакия, които предлагат по-добри заплати, по-бързи и евтини процедури. Вносът на един работник у нас отнема от 6 до 9 месеца, докато в другите страни понякога са достатъчни от 15 до 40 дни.
“Ако затрудненият достъп до пазара на труда в България е държавна политика, то тя е недалновидна, тъй като тези хора идват тук, за да работят за българската икономика”, изтъква Иванов.
През летния туристически сезон в хотелите в Слънчев бряг имаше наети работници от Киргизстан, Узбекистан, Молдова и Украйна. По-малко бяха тези от Индия, Пакистан и Шри Ланка, защото в тези страни има най-голямо забавяне в процедурите по наемане, посочва Веселин Налбантов, зам. председател на Българската хотелиерска и ресторантьорска асоциация.
Наетите индийци и пакистанци са действали основно в ресторантите. Тези от Тайланд пък са били предпочитани като масажисти в СПА центровете. Повечето украинци, които живеят вече близо две години у нас, са си намерили постоянна работа като търговски работници в магазини и в козметични салони като фризьори и маникюристки.
Според специалиста в областта на човешките ресурси Георги Първанов, член на УС на Конфедерацията по заетостта, е необходимо България да въведе квоти за наемането на работна ръка от страни извън ЕС. Вносът на кадри трябва да се прави с баланс, така че да не се допусне да се напълним с много работници от една конкретна държава, защото това може да доведе до други ефекти, каквито наблюдаваме в страни от Западна Европа.
HR-експертът смята, че между 250 000 и 300 000 е дефицитът на работна ръка на българския пазар. От тях 70 000 е недостигът на сезонни работници. Отделно с тригодишна виза в производствени предприятия от най-различни индустрии се очаква до края на годината да бъдат наети 30 000-35 000 работници, каквито са заявките на бизнеса. Румъния, например, внася 100 000 на година, но там има квота, която не може да се надвишава.
“Нашите посолства в чужбина не са подготвени за този наплив на чуждестранни работници. Вероятно ще внесем около 35 000-40 000 души тази година. Миналата са били доста по-малко, а преди 5-6 години сме внасяли по 5000-6000 души годишно“, отбелязва Първанов.
