„Човек не може да направи това, което да направи не може.“
Този афоризъм на известния литературен герой важи с пълна сила за българските политици (въпреки битуващите съмнения относно принадлежността на някои от тях към хомо сапиенс). Ние често адресираме към нашите партии очаквания и изисквания да направят това или онова, а после ги обвиняваме, че не го правят, защото не искат. Всъщност проблемът е, че тези политици не могат да свършат желаните от нас неща. Защо – това е тема на отделен и пространен анализ. Но фактът е факт и той би помогнал да разберем защо днешните български партии не са в състояние да излъчат желаното от мнозина „редовно“, „стабилно“, „работещо“ и прочие правителство.
Всекидневните Радини вълнения ще се договорят ли в парламента за съставяне на правителство са разбираеми, но напълно безсмислени. По една проста причина – и да бъде избрано редовно правителство, (почти) нищо няма да се промени. Не става дума за партийните сметки и шансове, а за обществото, което буквално има
жизнена нужда от „нормално“ управление на държавата.
Управление, което да прилича на добрия вратар в хокея, който не спасява невероятни положения, но и не пропуска леки голове.
Сега е въпрос на „добър вкус“ да се обвиняват партиите. Това по принцип е напълно основателен подход, но в случая с избора на правителство се пропускат някои съществени обстоятелства. Най-същественото е, че се игнорират реалностите, най-вече – измеренията и тенденциите в кризата на партийно-политическата система, и, което е още по-важно, последиците от тази криза за цялостния живот на обществото. А тези неща (вече) не зависят от добрите намерения и желания на политиците.
Нека припомним – системната криза на българската политика не бе породена преди година-две, нито дори през 2020 година. Нейните базисни причини бяха заложени и се натрупваха в продължение на десетилетия. Всяка следваща мутация на българската политика ги засилваше и задълбочаваше, в резултат на което кризата ставаше все по-видима и все по-дразнеща за все повече хора, докато накрая стана невъзможно да се удържа и контролира по старите начини.
Но
това не бе само криза на партиите и политиците.
Постепенно в нея бяха въвлечени завладените институции. Цялата държавна машина започна да работи по ненормален начин и все по-малко успяваше да предоставя на обществото резултатите, заради които съществува. Известно е, че политиката е управление на общите дела, т.е. решаване на проблемите, които засягат всички членове на обществото. Първоначално институциите, най-вече хората, които ги ръководеха, пренебрегваха решаването на общите проблеми заради частни интереси. В един момент се оказа, че капацитетът на институциите, т.е. на държавата е спаднал до такава критична степен, че дори някой да иска, решаването на общите проблеми, вкл. на жизнени такива, е невъзможно, поне не и в обозрими срокове. Които и от големите днешни кризи да вземем – енергоснабдяването, водоснабдяването, кризата на публичните финанси, да не говорим за недостига на човешки ресурси – решаването му ще изисква огромни ресурси и дълъг период от време. В близка перспектива, който и да управлява, няма да бъде в състояние да донесе бързо и чувствително подобрение.
Сега да се върнем към въпроса за излъчването на редовно правителство.
Основната и непреодолима пречка
не е в непоносимостта между днешните политици, и дори не и във враждата между твърдите им избиратели. Трудността вече не е в намиране на решения за максимизиране на политическите ползи, а за минимизиране на щетите, които могат да се окажат не само политически. Управленски екип, който ще носи в обозрима перспектива главно лоши новини, би се изхабил бързо и необратимо, а ако в него участват личности, които вече са масово мразени, народният гняв може да има и по-лоши последици.
Зад димната завеса на водените преговори за политики и програми и заявяваните „отговорни позиции“ няма как да бъде скрит един очевиден факт. Ако те се разберат и съставят мнозинство, което да излъчи правителство, още на следващия ден трябва да се заемат с решаването на тежки проблеми, които в основни линии самите те са породили. А възможностите за увъртане и отлагане са изчерпани. Положението е много лошо, което личи от поведението на такава консервативна (в добрия смисъл на думата) институция като финансовото министерство. Там работят главно добри професионалисти, които си дават сметка, че повечето от предлаганите екзотични начини за запушване на бюджетната дупка няма да имат обещавания ефект, а тези, които ще сработят, ще предизвикат верига от още по-лоши последици.
В момента
партиите се крият зад служебното правителство,
но ако направят редовно такова, ще трябва да поемат огъня, т.е. да избират между Сцила и Харибда – да предприемат болезнени стъпки или да продължат с алабализмите, съзнавайки, че скоро по този начин ще предизвикат крах.
Още по-лошо е положението с другите големи кризи със съществен технологичен компонент, при които, дори да бъдат намерени отнякъде пари и да бъдат въведени правилни управленски механизми, в обозримо бъдеще положителна промяна е невъзможна.
Сега е лесно да обвиняваме партиите и техните ръководства, че не искат да извършат колективно самоубийство. Въпреки че това е предназначението на политиците – да поемат отговорност за трудни решения, подобно поведение е разбираемо. Не е реалистично да очакваме партийните лидери да си признаят, че не знаят и не могат да направят необходимото, и то с пълното съзнание, че това би довело до незабавен край на политическата им кариера и вероятно до други неприятни последици.
Драматизмът на ситуацията идва от това, че в рамките и със съдържанието на днешната партийно-политическа система
няма решение на истинските проблеми.
Правителство може да се състави, но то няма дори да започне реално да решава проблемите и бързо въпросът ще се сведе до познатото боричкане кому да бъде стоварена отговорността за общия провал.
Изходът не е в измисляне на някакъв „байпас“ на партиите, а в коренна промяна, всъщност преизграждане на партийно-политическата система. Това преизграждане трябва да започне не с подмяна на лицата или табелките, а с трудно и дори мъчително регенериране на връзката на политиците с народа, възстановяване на доверието и привличане на способни хора в управлението.
