Борещият се за “Оскар” в категорията за най-добър филм – „Конклав” – вече може да се гледа на голям екран и у нас. Премиерните прожекции са в кино “Одеон” – най-скорошната е днес, 12 февруари, от 17 часа.
Сюжетът: умрял е Папата Римски. Сега под ръководството на оглавяващия Колегията на кардиналите на Римо-католическата църква, британеца Томас Лоурънс, уважаемите господа трябва да изберат приемник. Най-голям шанс за победа имат четирима кандидати – американският прогресивен либерал Алдо Белини, италианският традиционалист с расистки маниери Тадаско, явно криещият нещо канадски консерватор Джоузеф Тръмблей и, не го приемайте като расизъм, „тъмното конче” (буквален превод от английски – става въпрос за неочаквано силен кандидат или претендент за победа, който преди това не е бил разглеждан като такъв; може да се приеме и за участник в някакви събития, за когото не се знае много и който крие някаква тайна) от Нигерия – кардинал Джошуа Адейеми.
С развитието на събитията на Лоурънс ще му се наложи да се сблъска с политически интриги и тайни, които крият някои от кандидатите. Ситуацията принуждава и самия Томас Лоурънс да вземе участие в тези игри, доколкото той има напълно основателни причини да обвини определени колеги в лъжа, която може да повлияе на резултатите от гласуването. Допълнително разбунва тези ватикански страсти и неочакваната поява на никому неизвестния кардинал Винсент Бенитес, пристигнал от Кабул.
Как ще завърши тази ожесточена борба за Светия Престол? С екранизацията на едноименния роман на Робърт Харис се е заел режисьорът Едвард Бергер, чийто предишен проект, да припомним, беше радушно приетият от критиците „На Западния фронт нищо ново” (2022) по класическия роман на Ерих Мария Ремарк. Бергер си призна, че след работата над такава епична и мащабна кинолента го теглело към нещо противоположно.
Именно заради това той бил заинтригуван от бедната на кръвопролитни бойни сцени камерна история на Харис.
Впрочем, ако съдим по политическите страсти, които непрекъснато бушуват в „Конклав”, местното противостояние на идеологии, характери и амбиции също минава за един вид война, което в пряк текст ще заяви един от персонажите. Само дето военната униформа е заменена от пищни раса с червени пелерини с качулки, а вместо пушките убедителни аргументи са тайните заговори и доброто старо коварство, че къде без него.
Въпреки цялата сериозност на създалата се ситуация, Бергер не без явна ирония дава да се разбере, че пред нас е сборище, облечено с разкошни дрехи, което по нищо не се отличава от „простосмъртните” и е принудено към съвместно съществуване в доста абсурдни обстоятелства. Всъщност това е валидно за всички избори. На пръсти се броят персонажите, които изглеждат така, че да поискаме да ги охарактеризираме с израза „еднозначно положителен”.
Някой например, за да запази репутацията си, ще погребе тъмна тайна от миналото. Друг пък е расист, че и пуши вейп. И това, без да споменаваме архаичната патриархалност на самата институция.
Но главното е, че ритмичното, плавно и изцяло състоящо се от диалози повествование нелошо работи като политически трилър. Ако в началото монотонните разговори може да изглеждат скучни, то впоследствие колкото повече се потапяш в историята, толкова по-интересно става. Плюс това тук се разгръща напълно реалистична интрига.
Доста увлекателното съдържание е подкрепено от изразителна форма. Самата резиденция на папата с нейните безкрайни коридори или Сикстинската капела с разкошните фрески допълват атмосферата и сякаш са пълноценни участници в събитията.
С просто око се забелязва контрастната цветова гама на кадъра (на места изразително симетрично разположение на цветовете), което добавя напрежение в и без това наелектризирания въздух. Операторът Стефан Фонтейн има предпочитание към статичните планове, но там, където има смисъл, прибягва към травелинги или дори паралакс (обороти на камерата около героите, които например много често използва Майкъл Бей).
Композиторът Фолкер Бертелман преднамерено сгъстява боите с напрегнат саунд. За забележителните без изключение облекла няма какво да говорим. Добавя точки към списъка на положителните впечатления и забележителният актьорски състав. Райф Файнс е просто невероятен и буквално приковава вниманието на зрителя към своя персонаж, кара го да сподели неговите вътрешни съмнения и кризата на вярата в църквата.
Ненапразно в обзора си The Hollywood Reporter още в заглавието е отбелязал, че това е най-добрата роля в кариерата на 61-годишния английски актьор. Както винаги, на висота са, макар и в много по-второстепенните роли, но все пак изпъкващи – Джон Литгоу и Стенли Тучи. А и скромната роля на Изабела Роселини в една от ключовите сцени дава възможност да бъде разбрана важността на героинята ѝ – една от малкото жени, присъстващи в тази история.
Ако нещо може в определена степен да развали впечатлението от филма, то това е нееднозначният завършек, който по принцип – не че разочарова, а по-скоро оставя след себе си равнодушие. Финалното откровение не поражда емоционален изблик и изглежда, честно казано, спорно.
Но от позициите на политическия трилър с лек уклон към детективските истории и заради ироничния поглед към събитията това работи.
