„Щом всички „експерти“ от телевизора обясняват как няма смисъл и как ни използват политически, значи определено ИМА смисъл“. (Мнение в интернет форум)
През последните седмици на Балканите се наблюдава вълна от гражданско недоволство, изразено чрез бойкот на търговските вериги. Според местни медии в някои региони продажбите са намалели с над 50 процента. В България организаторите на бойкота на 13 февруари призоваваха гражданите да не пазаруват в нито един хранителен магазин или търговска верига в този ден. Наистина, в последвалите бойкота изявления бе уточнено, че той не бива да засяга малките квартални магазини.
Отдавна – повече от век – бойкотите се използват като средство за изразяване на протест срещу определени бизнес практики или политически решения. Трябва да се прави разлика между потребителските бойкоти, организирани от гражданското общество, и бойкотите на междудържавно ниво, понякога превръщащи се в истински „търговски войни“. Във втория случай мотивите и движещите сили са чисто идеологически и политически (политико-икономически). В първия случай като че ли става дума за
защита на „чисто“ икономически интереси на гражданите,
въпреки че в действителност това е само част от истината.
Трябва също така да се прави разлика между еднократни (еднодневни) акции и дългосрочни (понякога с десетилетия) бойкоти, следващи цялостна стратегия. При еднодневните бойкоти чисто икономическият ефект е слаб, особено ако включилите се в деня граждани са се запасили предварително, често от същите бойкотирани търговски обекти. Често срещано възражение е, че най-важният ефект на бойкота е символен – изразяването на оценка и оказването на натиск върху управляващите да вземат мерки за решаване на дадена пазарна деформация. Но този символен ефект също не е неизменен и гарантиран, а зависи от продължителността, организираността и ясните послания на бойкотиращите. Освен това, потребителският бойкот е най-действен, когато се основава на ясна стратегия, включваща разнообразни и последователни мерки за обществен натиск и информиране на гражданите.
През последните две десетилетия, особено след икономическата криза от 2008 г., в Европа и по света има редица
примери за успешни бойкоти срещу високите цени,
които не само са принудили търговците да намалят цените или да подобрят условията за потребителите, но и са подтикнали публичните власти да извършат значителни промени в ключови политики. Добре известни случаи са бойкотът на млякото в Германия (2008 г.) и бойкотът на хранителните стоки в Индия (2017 г.). Успехът на тези и редица други протести срещу високите цени зависи в решаваща степен от издръжливостта, сплотеността и готовността за взаимопомощ в обществото. Не бива да се забравя, че от подобни бойкоти страдат най-бедните слоеве на населението, които не могат да си позволят да заменят относително по-евтините, макар и често по-некачествени стоки, предлагани от големите вериги.
Редица изследвания са установили, че в развитите страни потребителите показват различна степен на готовност да бойкотират компании и марки, при това ръководени от различна конфигурация на мотиви. Най-често посочвана причина за включване в бойкот е риск за здравето, породен от предлаганите стоки и услуги. Следва готовността за бойкотиране на фирми, чиито операции може да се считат за неетични, най-често – нелоялни търговски практики. Като по-малко популярни, но все пак значими причини се посочва замърсяването на природата от дадената компания или внезапното (и неоправдано) увеличение на цената.
Символният ефект на бойкотите най-често е насочен към държавните органи, които обикновено
реагират като ужилени на масовото недоволство,
особено ако става дума за по-трайни кризисни икономически процеси, свързани с доминиращи външни въздействия. През последните пет години редица правителства въведоха тавани на цените за основни хранителни стоки. Тези мерки имаха нееднозначен ефект – от една страна, спомогнаха за временно стабилизиране на цените, но от друга в една или друга степен пораждат дефицити и черни пазари. Често в коментарите на подобен чужд опит се пропуска едно от най-важните обстоятелства: относителният успех на държавната намеса зависи в решаваща степен от спецификата на икономическите и социалните условия в дадената страна и от капацитета на държавния апарат да упражнява контрол и да налага санкции.
Накрая, като всяко явление, засягащо и предполагащо участието на много хора, потребителските бойкоти могат да бъдат поле на политически спекулации и опити за извличане на политически дивиденти от определени организации и обществени дейци. Както е добре известно, това се случва навсякъде по света, но у нас подобни опити са не само доста нескопосани и обикновено дело на кръгове с традиционна в това отношение практика. В България основните проблеми, свързани с
политическата експлоатация на идеята за потребителския бойкот,
са два.
Първо, основният адресат на символния ефект на бойкота – правителството, реагира не от загриженост за положението на хората, а от конюнктурни репутационни съображения. Това води до имитация на активност или до приемане на прибързани решения, които нямат реален (положителен) резултат. Не става дума за някакво изключение – у нас властите са готови да се качат на вълната на всеки протест, за да минимизират заплахата от масово недоволство, а при възможност да имат и някаква изгода.
Второ, по редица причини, у нас акциите на бойкот не водят до солидарност и сплотяване в обществото (както е в редица други, например, балкански страни), а точно обратното – наливат масло в огъня на и без това огромното обществено разделение и противопоставяне. Един бегъл преглед на интернет форумите през последните дни дават поводи за доста тъжни разсъждения.
Каквато политиката, такива и бойкотите. Въпреки че и обратното може да бъде вярно.
