Вечно покрити със сняг планински вериги, зрелищни ледници, прозрачно сини езера, безкрайни ски писти, луксозни хотели и скромни хижи, световноизвестни курорти и романтични градчета с характерна архитектура, богата история и традиции… това е магията, наречена Алпи. За онези, които не карат ски, има други забавления – разходка по заледените улици, изпълнени с многоезична реч, топли и приятни заведения, СПА центрове, излети с шейни, турове със снегомобили… Алпите остават най-предпочитаната зимна дестинация за всички европейци независимо дали са любители на белите спортове или не.
Аз не съм. Намирам за много по-приятно да се любувам на планинските вериги от откритите тераси на заведенията около пистите или от очарователния лукс на барове и ресторанти с чаша парещ кларет в ръка. Вечер, когато меките, полупрозрачни тонове на здрача обхванат града, те се превръщат в най-привлекателното място и се оживяват от последните денс хитове, жива музика, танцуващи в камината пламъци и топло, дъхаво фондю. Кой се нуждае от ски и щеки, когато има възможност да се наслади на едно от най-изисканите зимни приключения в Европа?
За мнозина Френските Алпи дотолкова се асоциират с белите спортове, че почти не си представят да ги посетят без билет за ски-лифта в джоба. Но в определени случаи те могат да предложат много повече на онези, които нямат намерение да правят кариера по заледените склонове. Местните градчета са скътали в себе си чара на отминалите епохи, разнолика литературна история, първокласни колекции и изложби, отлична гурме кухня, както и разгулен нощен живот. Заедно те създават един микс от изживявания, в който може да се потопи всеки – от венецианския карнавал с маски в Анеси (през март) до бляскавите многонационални партита в Куршевал.
В момента, в който стъпвам в Анеси, градът обръща ръце около врата ми като пламенна французойка и зашепва в ухото ми чудни приказки за красиви принцеси, подли заговори, безумна любов и вероломни убийства. Омайният му свят се разкрива в калдъръмените му улички, обрамчени с каменни църкви и стари къщи. Канали, пълни със студена планинска вода, шуртят през града и го разделят на отделни островчета, което му е спечелило прозвището „Венеция на Алпите“. Над Анеси се издига назъбеният силует на Шато-Мюзе, крепостта, която господства над града и затваря кръга от картини, достойни за четката на Норман Рокуел: изящните бели лебеди, носещи се грациозно по зеленикавата вода, възрастните жени, поздравяващи се с любезното „бонжур“, пощаджията, възседнал жълтото си колело, въртящ педалите по може би най-известната улица „Жан-Жак Русо“. На №13 се намира домът, в който бъдещият философ вземал уроци по музика точно срещу снежнобялата фасада на катедралата „Сен Пиер“, в чийто оркестър свирел на флейта.
След 15 мин. предпочитам хапещия студ навън и се озовавам на улица „Сен Клер“, където търговците разтварят своите сергии още от ХII век. Кълбета пара се издигат от купищата сварени немски вурстчета на щанд, предлагащ елзаски деликатеси (френска област на границата с Германия, многократно е преминавала ту във владение на Франция, ту на Германия). Масичката от лявата ми страна е отрупана с наденици и салами, произведени от всеки вид месо, което може да си представите: свинско, телешко, говеждо, конско, глиганско, патешко, месо от щраус, от сърна, от елен… А до нея в плитки дървени щайги и на купчини са наредени десетки видове регионални сирена – от леко пикантните, малки бели дискове на Сен Марсельо до големите, жълти пити савойско сирене.
Че сиренето е на почит във Франция ми бе ясно още преди да замина, но на какво внимание се радва то ми става ясно едва сега, когато тръгвам след ордите ценители, които се изсипват в „Ле Фрети“, за да се отдадат на истински разгул към своята страст. Размахвайки дълги вилици с три зъба, те набождат късчета хляб, кисели краставички и пушени меса, които потапят в разтопеното блаженство, клокочещо в котлето на масата. Решавам да се присъединя към тях и си поръчвам фондю „Савой“, комбинация от 4 вида сирена – „Комте“, „Бофор“, „Ементал“ и „Фрибург“, които създават кулинарна жизнерадост за небцето с вълната си от кадифен разкош и интензивен, наситен аромат.
Фондюто ме стопля и се чувствам готов за нови подвизи като прекосяването на покритите със сняг алпийски върхове, буйните, ледени реки, побелелите гори и увенчаните със замъци била на възвишенията… естествено във влак. За да стигна малкото, замръзнало градче Moûtiers Salins Brides Les Bains (колкото по-малко е населеното място, толкова по-дълго е името му), откъдето тръгват автобуси, отвеждащи туристите още по-високо в планината, към олимпа на милионерите – Куршевал. В дълбокото синьо небе прелита по някой хеликоптер, докато десетките лифтове превозват запалени скиори към началото на пистите, а под тях, из улиците се разнася глухото похлопване от подковите на конете в снега, които теглят файтони. А вечер, когато снеговете стават лилави, а сенките – индигови, Куршевал избухва във весел коктейл от емоции и настроения. В ексклузивния интериор на Шевал Блан, допълнен със СПА център на Givenchy и бутик на Marc Jacobs, намирам своето убежище в чаша горещ шоколад, поръсен с канела и портокалови корички. Но стрелките на големия стенен часовник в лобито неумолимо напредват по циферблата и наближават 21.00 ч., когато Куршевал за пореден път променя облика си – този път на гастрономически Шангри-Ла. С население от едва 2000 души и почти 10 ресторанта, удостоени с по 1 и 2 звезди на „Мишлен“. Но епикурейците трябва да запомнят само две думи: Il Vino – френско-италианският ресторант, който неотдавна стана най-горещата кулинарна точка в Куршевал. Не по-малко представителен е и неговият собственик Енрико Бернардо, който вече няколко пъти е отмъквал титлата „Най-добър сомелиер на годината“. И макар че предлага ястия за 39 евро, за да могат всички да се насладят на обстановката и храната, предпочитам да посетя някое по-шумно място – като „Ла Манжоар“, където според мълвата напоследък се организират най-щурите партита в Алпите.
„Тук всички искат повече”, изкрещява половин час по-късно в ухото ми някакъв брокер на луксозни имоти, докато посръбвам уиски с лед на бара. „Вчера показах имот за 6 млн. от 700 кв.м. с пет спални на една руска двойка, а жената попита: „Защо стаите са толкова малки?“ Представяш ли си?“ – повдига вежди той и разхлабва вратовръзката си. „А повечето хора, които идват в Куршевал дори не карат ски”, намесва се с тих тон възрастна французойка, която с целия си вид дава да се разбере, че има поне два Ролс-Ройса в гаража си. „Аз също не карам ски“, подхвърлям внимателно. „Да, ама не си купуваш къща тук, нали?“. „Не“. „Сядай да пием заедно”, посочва ми тя стола на масата си и вечерта отлита в разговори за златното колие на Френските Алпи.
Четете още: Магията на Ривиера Майа
