Наскоро обсъждахме отговорността на парламентарно представените политически партии за трагичното състояние на изборната администрация и като цяло – за фалита на институцията на свободните и честни избори. Но това е само частен случай. За съжаление в тежка криза са почти всички институции у нас, за което отново са виновни политическите партии. За тези, които ще вдигнат тревога, че се поставя под съмнение демокрацията, веднага ще уточним – говорим не за партиите въобще, а за днешните партии, в актуалния си вид и начин на функциониране.
Сега съществуващите партии са загубили напълно доверието на обществото – това личи не само от критичния спад на избирателната активност, но и от крайното свиване на електоралната подкрепа за тях. С основание можем да твърдим, че политическите партии не изпълняват основните си, същностни функции – да представляват гражданите и да поддържат механизмите на политическа социализация. Но това е само върхът на айсберга – кризата на българската партийно-политическа система има много по-дълбоки и мащабни измерения. Едно от тях засяга именно състоянието на институциите, тяхната ефективност и като следствие – сривът на обществено доверие към тях.
В една нормално функционираща система на демократично публично управление
влиянието на партиите върху институциите
би трябвало да бъде опосредствено, строго регламентирано и като цяло минимизирано. Институциите в най-общия смисъл представляват структурирани правила, които регулират отношенията между хората и организациите в обществото. Тези правила трябва да бъдат не само устойчиви, но и легитимни, т.е. признати от гражданите, което на свой ред зависи от убедеността, че тези правила са валидни и приложими за всички.
Именно в това отношение партиите нанесоха тежки и трудно поправими щети. Те постепенно започнаха да доминират в неприемливо висока степен в почти всички сфери на обществения живот, да се месят навсякъде, и то по правило водени от своя егоистичен и криво разбран интерес. Намесата на партиите в институциите се разрастваше подобно на метастази и достигна до неприемливо висока степен на постоянно вмешателство, поставящо си за цел нагаждане на правилата спрямо конюнктурните политически и властови изгоди. Непрекъснатото прекрояване на изборното законодателство е само един, макар и фрапиращ пример в това отношение.
Но има и още нещо, не по-малко важно – институциите включват не само правила (които трябва да бъдат обосновани и устойчиви), но и конкретни лица, които ги ръководят, представляват и гарантират правилното прилагане на тези правила. Логиката и механиката на функциониране на институциите следва да диктува стандартите и процедурите на подбор, отчет и контрол на
лицата, оглавяващи институциите.
Ако тези стандарти и процедури са подчинени на егоистичните партийни интереси, то и цялостните последици за институциите и тяхната обществена репутация са неизбежно негативни. Българските парламентарно представени партии отдавна са се отказали дори да се опитват да търсят, предлагат и излъчват подходящи, т.е. компетентни и ползващи се с обществено уважение личности. Защото искат да пласират на ключови места свои хора, натоварени със задачата да тълкуват и прилагат уж общовалидните правила в изгода на дадената партия, а по-конкретно – на определени кръгове и личности. Примери – колкото искате.
Пример номер едно – качеството на състава на „народното“ представителство, което пропада все по-надолу от парламент на парламент. Групите на партиите са се превърнали в лични свити на вождовете, единствен критерий за чиято селекция е персоналната лоялност към „началника“. Парламентарните групи изпълняват безропотно спусканите указания, без да спазват елементарни стандарти за обосноваване на решенията – законодателни и кадрови.
Пример номер две – качеството на състава на партийните квоти в ръководствата на институциите (определяни от парламентарните групи). За Висшия съдебен съвет и инспектората към него няма смисъл да говорим, по тази тема всичко е казано и показано. Обстоятелството, че тези и други органи отдавна са с изтекъл мандат се дължи на една единствена причина – партиите не могат да се спазарят за баланса на влияние, което би им гарантирало защита от натиск (но и способност да упражняват натиск).
Тук трябва да припомним и много по-пресните примери с персоните, които ситуационното парламентарно мнозинство изпраща в Конституционния съд. И предпоследното, и последното попълване на парламентарната квота може да се определи всякак, но не и като селекция на кандидати, ползващи се с обществено уважение и професионална репутация.
Напротив, както показват и намеренията за промени в състава на някои от т.нар. регулатори, на преден план излизат не безспорните професионални и морални качества на номинираните, а доста спорната им независимост от
партийни, икономически и личностни обвързаности.
Тъй като партиите са тотално делегитимирани, упоритите им опити да прокарват „свои“ номинации водят неизбежно до предварителни съмнения и негативизъм, дори някои от тези кандидати да притежават определени достойнства. На този етап е трудно да се оспори обществената нагласа, че партийните протежета ще защитават интересите на тези, които са ги назначили, а не публичния интерес.
Тези политически и масовопсихични деформации логично водят до спирала на влошаване на цялостния процес на селекция. Партиите подбират на базата на лоялност и послушание, а това отблъсква голямата част от наистина качествените потенциални кандидати.
Днес е трудно да посочим
как може да бъде разкъсан този порочен кръг.
Очакването, че партиите ще осъзнаят негативните последици за обществото и за тях самите от този подход към институциите, изглежда нереалистично. Ако днешните партии бяха способни на някаква самокритика, те биха се постарали да овладеят спада на обществено доверие и електорална подкрепа.
Оттук следва един важен извод. Един от ключовите критерии за преценка на новите партии и политици, които заявяват намерение да преодолеят кризата на партийно-политическата система, трябва да бъде именно тяхното виждане и предлаганите практически стъпки за овладяване на упадъка на институциите и за тяхното оздравяване.
