Проблемът с домашното насилие е едно от най-системните нарушения срещу правата на човека. Социален проблем, който дори и не попада в злободневните теми на нашите държавници, или по-точно казано политици, тъй като: „Държавник е този, който мисли за бъдещите поколения. Политик е този, който мисли за предстоящите избори“ – Ейбрахам Линкълн (16-ият президент на САЩ, известен като Честния Ейб).
Жалко, че последното нещо, с което се асоциират сегашните парламентаристи е „честност“ и може би прав Борисов като казва: “Вие сте прости и аз съм прост, затова се разбираме”… в сферата на изборните резултати и електората, разбира се. Но това е проблем за друг път, въпреки че политиката пряко влияе на казуса, който ще разгледаме.
Въпреки нарастващата обществена осведоменост и недоволство срещу домашното насилие, а и по принцип, продължаваме да ставаме свидетели на кризата, която не познава граници. Засегнати са всички, с изключение на извършителите, като най-често жертвите са жени и деца, изключение не правят и мъжете.
Какво казва законът в България?
Дефиницията за домашно насилие се съдържа в Раздел „Допълнителна разпоредба“, чл. 93, т. 31 от Наказателния кодекс (НК): „Престъплението е извършено „в условията на домашно насилие“, ако е извършено чрез упражняване на физическо, сексуално или психическо насилие, поставяне в икономическа зависимост, принудително ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права и е осъществено спрямо възходящ, низходящ, съпруг или бивш съпруг, лице, от което има дете, лице, с което се намира или е било във фактическо съпружеско съжителство, или лице, с което живеят или е живяло в едно домакинство“.
На пръв поглед всичко изглежда наред и всяко едно от посочените действия
може да се квалифицира като „домашно насилие“.
Проблемът обаче за пореден път опира до отдавна овехтелия Наказателен кодекс.
Част от актовете на домашно насилие представляват престъпления по НК -убийство, телесна повреда, принуда и др., но само по себе си домашното насилие не е конкретно престъпление по смисъла на закона. Тоест – няма специален текст, който „персонално“ да го санкционира. Явно партиите и коалициите, изредили се след 10 ноември 1989 г. не са искали да отварят работа ни на МВР, ни на прокуратурата, ни на съдилищата. Защото, ако това се беше случило преди 25 години, като едното нищо и…
нов затвор щяхме да си имаме (с 2500 килии),
защото старите тюрми щяха да се пръскат по шевовете заради хилядите осъдени домашни насилници
За да не бъда празнословен ще спомена, че разделянето на различни членове и съответните наказания за тях не правят закона по-добър, а точно обратното-разводняват го и форсират прекалено наказателния процес, осакатявайки го.
Друга съществена част е квалифицирането на престъплението. То хубаво взимаме под ръка дефиницията в чл. 93, т. 31 от НК, но да бяха помислили малко… Някои форми на домашно насилие са включени като престъпление, а за другите? Психическото и икономическото издевателство (меко казано), не представляват престъпление по НК, т. е. ненужни са в дефиницията и забавят разглеждането на обстоятелствата. Сигурно нещо не разбираме…
Хубаво е все пак, че
Законът за защита от домашното насилие (ЗЗДН) все пак съществува.
Лошото е, че откакто влиза в сила на 22 декември 2009 г. – той е свършил по-малко работа и от Наказателния кодекс. Само един пример: последните изменения и допълнения на ЗЗДН влизат в сила на 11 август 2023 година. Цитираме какво пише в чисто нова разпоредба на чл. 6а:
„… (1) Към Министерския съвет се създава Национален съвет за превенция и защита от домашното насилие, наричан по-нататък „Националния съвет“.
(2) Националният съвет е специализиран постоянно действащ колективен и консултативен орган за осъществяване на държавната политика по превенция и защита от домашното насилие чрез координация, наблюдение и оценка на политиките и мерките за предотвратяване и защита от домашното насилие.
(3) Председател на
Националния съвет е заместник министър-председател,
определен от Министерския съвет. Заместник-председател на Националния съвет е министърът на правосъдието.
(4) В състава на Националния съвет се включват министърът на вътрешните работи, министърът на труда и социалната политика, министърът на здравеопазването, министърът на образованието и науката, министърът на младежта и спорта, представител на Върховния касационен съд, председателят на Държавната агенция за закрила на детето, изпълнителният директор на Агенцията за социално подпомагане, изпълнителният директор на Националното сдружение на общините в Република България…“
Дотук всичко е наред, но какво следва после от разпоредбата на чл. 6б, ал. 1, т. 6: „Националният съвет създава и поддържа Национална информационна система за превенция и защита от домашното насилие, в която се съхраняват данни за случаите на домашно насилие, осъществени на територията на страната, или по отношение на български граждани в чужбина, които са потърсили помощ и подкрепа“.
Според „предписанията“ на законодателя, въпросната система трябваше да бъде изградена в срок до 12 месеца. Въпросният срок отдавна мина и замина, но Националната информационна система все още я няма. За сметка на това правителството продължава да харчи пари за борба, а не за превенция…
Оставям сами да си направите изводите, имайки предвид опасността за здравословното ни състояние…
- От 45 % до 55 % от жените в ЕС са били подложени на сексуален тормоз след навършване на 15-годишна възраст;
- По време на Covid-19 се наблюдава ръст на физическото и емоционалното насилие над жени;
- Нараства насилието онлайн, като от него страдат най-вече младите;
- 1/3 от жените в ЕС са подложени на сексуален тормоз на работното място;
- Европейската комисия обяви стандартния номер на гореща телефонна линия за жертвите на насилие над жени в ЕС. Номерът е 116 016;
- Най-малко 600 хиляди жени в Европа и 200 милиона в света са претърпели генитално осакатяване;
- Разрастването на генитално осакатяване на жени, бракове по принуда, киберпреследване, кибертормоз.
Понастоящем нито един законодателен акт на ЕС не се занимава конкретно с насилието над жени и домашното насилие. Още един пример за това как и законодателството в Европа е на същото дередже като в България.
- В световен мащаб около 30% от жените са били подложени на физическо и/или сексуално насилие;
- В световен мащаб 38% от всички убийства на жени са извършени от интимни партньори;
- 42% от жените, които са преживели насилие от интимен партньор, съобщават за нараняване като последица от това насилие;
- 27% от жените на възраст 15-49 години, които са имали връзка, съобщават, че са били подложени на някаква форма на физическо и/или сексуално насилие
Ясно е на всички какъв проблем седи на хоризонта, като статистиката в България, въпреки че е малко по-благоприятна от тази на ЕС и СЗО, няма голямо значение, а по-скоро е фикция, понеже насилието продължава да се разпространява и примери има безброй в медиите и не само.
Едно е сигурно… Домашното насилие не е просто личен проблем – то е белег на едно болно общество, което трябва да се лекува. Ама какво да правим, след като единственото лекарство е нулевата толерантност към подобен тип явления?.
