На 16 април т. г. се навършват 100 години от атентата в храм “Света Неделя” – най-кървавият терористичен акт в историята на България, извършен не от чужди, а от наши. Велики четвъртък, няколко дни преди да се отбележи един от най-светлите християнски празници, група крайнолеви дейци на Българската комунистическа партия (БКП) взривяват църквата „Света Неделя“. Загиват 134 души, а 500 са ранени, част от които издъхват от раните си. На място са убити 12 генерали, 15 полковници, 7 подполковници, трима майори, деветима капитани и трима депутати. Това ли е всичко? Загиват и стотина невинни граждани, включително жени и деца.
Освен кървавия атентат в “Света Неделя”, 16 април е и Денят на българската Конституция – Търновската конституция. Една от най-демократичните за времето си.
Тук е редно да поставим и първият въпрос, пряко свързан с правото на живот, заложен в Конституцията: „Колко струва човешкия живот?” Ще използвам думите на Йосиф Хербст, съвременник на събитията, за да ви отговоря: “Нашият лев е 27 пъти по-евтин от швейцарския франк. Заради това пък животът у нас е по-евтин – човешкият живот!“
Много приказки се изговориха през годините по въпроса за цената на човешкия живот. И независимо за какви периоди от историята ни говорим, отговорът си остава един и същ. Или поне такъв трябва да бъде – всеки да има право да определя сам, без намесата на каквито и да било външни фактори. Едно нещо обаче
не се е променило и то е политическото лицемерие – преди и сега…
Да се върнем на атентата и на събитията тогава – „очеизвадни“ с изводите си, не че сега е по-различно, естествено за тези, които искат да прогледнат.
Накратко мисията на атентаторите е да ликвидират политическия и военния елит на държавата с един замах. През 1925 година не успяват, но 19 години по-късно всичко вече е реалност. Превратът от 9 септември е факт и репресиите потичат. Не трябва да се забравя, че през 1923 г. България е разкъсвана и от гражданска война (Септемврийското въстание) дала също невинни жертви. Добре, никой не го упреква… Тук идва и “тънкия момент”: тези епизоди от историята се повтарят с всяка година, понеже говорим за кратък период от време (1923-1925 година), а жертвите се използват като разменна монета. Някой ще си каже, че е налудничаво…
Антон Страшимиров (журналист, писател и общественик) казва за гражднаската война следното: „Не бива да останем безучастни пред страшното бедствие на току-що потушената гражданска война в страната. Стоят безпомощни – хулени и гонени често и от най-близките си – хиляди семейства на избити и арестувани…”.
Клахме народа си, както турчин не ни е клал и в същото време не осъждаме
вече век „онези“ действия. Пълно политическо лицемерие.
Защо лицемерие ли? Малко след извършването на атентата ЦК на БКП официално го обявява за „необмислено действие, гибелно за антифашисткото движение“ като по-късно в комунистическата литература извършителите му са определяни като „леви сектанти“, действали срещу волята на партията. Един вид БКП се отрича от стореното и се дистанцира от тези “сектанти”, но защо тогава няма понасяне на вина?…
За да се изясни, ще се върнем в съвремието. Досега, когато Народното събрание почита паметта на убитите с минута мълчание, депутатите – наследници на партията (БСП) на тогавашните висши функционери в Коминтерна Георги Димитров и Васил Коларов – напускат демонстративно пленарната зала. Има си и причина и тя е “ясно” упомената в декларацията на БСП. “Нека помним, че насилието ражда насилие”, се казва в декларацията. Ако цял свят се ръководеше от този принцип,
в момента нямаше да сме 8 милиарда, а по-скоро някъде към 800 милиона.
Какво пише още в декларацията?
Атентатът в църквата „Света Неделя“ не трябва да бъде разглеждан като единично събитие. Той е част от един исторически процес, част от кръвопролитна гражданска война. Накратко възприема се някаква форма на “заслуженост” за атентата. Тук се появява и вторият въпрос: “Загиналите невинни също ли са виновни?” Отговорът го оставям на вас…
Но, за да не съм празнословен и да не атакувам само една партия, ще атакувам всички. Днес 16 април, вместо нашите парламентаристи да отдават почит към загиналите от атентата (за БСП разбрахме защо не го правят), те си седяха в Партийния дом (седалището на ЦК на БКП) и гласуваха безсмисления вот на недоверие. Не го казвам аз, а инициаторите. По-голямо лицемерие от това няма…
Митрополит Стефан в своето послание няколко дни след атентата в „Света Неделя“ пише: „Всички онези, които искат да хвърлят българския народ в гражданска война, или не разбират тази неоспорима истина, или не искат да разберат. В своето озлобление против българските власти те разслабват българската държава, която след войните тъй е изтощена, разнебитват своя народ…”. Сто години след атентата думите на митрополит Стефан звучат като пророчество.
Има партии в България, които
приемат да се поставят в подчинение на чуждия политически интерес.
И днес политическото наследство на терора продължава да бъде омаловажавано, вместо този атентат да бъде осъден и грехът признат. Не е срамно да се признае вината, но явно политиците ни не падат по гръб…
Сто години след атентата в „Света Неделя“, на 16 април България отбелязва едновременно трагедия и триумф – спомня си за най-ужасния терористичен акт в историята си и празнува раждането на една от най-прогресивните конституции за времето.
Историята ни дава едновременно и рана, и компас. Изборът обаче е наш, а историята има силата да ни накара да помним вместо да повтаряме. В противен случай се превръщаме в стадо овце и губим човешкото в себе си, неспособни да признаем греховете на тези преди нас.
България все още има шанс да бъде държава. Държава, която да се обединява поне в такива моменти (16 април) и да зарови томахавките.
Никому в угода, на никого напук! – думи на Йосиф Хербст
валидни и до днес. Защо го споменавам отново ще се запитат някои?
Със своята остра публицистика и желание за издигане на човешките права в култ, отхвърлящи всяка диктатура, Хербст през своя живот винаги е бил неудобен за управляващите. Сам си е виновен. Виновен за това, че продължава да е обществен глас за човечност и справедливост, седящи в основата на демокрацията.
И ярък пример, че думите са по-силни от взривовете, без да се дава поле за примирение.
