Лекси (Александрия) Джоунс, дъщерята на Дейвид Боуи и модела Иман, издаде дебютен албум със заглавие „Ксандри“.
Синът на Дейвид Боуи Дънкан Джоунс отдавна е вписал името си в историята на съвременната култура, започвайки кариерата си в киното още през 2009 година с филма „Луна 2112“.
След смъртта на Боуи през 2016 година се появиха много проекти, основани на неговото наследство, от изложби до филми, от мюзикъли до трибют групи. Изглежда така, сякаш сега Боуи е едва ли не по-популярен, отколкото приживе. Младата Александрия при цялата суета около името на бащата й оставаше в сянка. Тя не се интересуваше от моделството, в което майка ѝ беше преуспяла. Знаеше се само, че се занимава с визуални изкуства.
Но ето че вече стана известно как се чувства Лекси във вселената на Боуи – тя написа стихотворението „Дъщерята на Дейвид Боуи”, което се появи в социалните мрежи скоро след неотдавнашното представяне на първия ѝ студиен албум ”Ксандри”. Лекси беше избрала стратегията на „тихия” живот, което отбелязват всички рецензенти. Излизането на албума беше предшествано от излъчването само на няколко фрагмента от песните, публикувани в социалните мрежи. Но стихотворението се оказа доста дълго, което значи, че на Лекси ѝ се беше натрупало доста.
„Аз съм дъщеря на легенда, но аз съм нещо повече от името му“ – пише Лекси Джоунс.
„Те виждат кръвта, чуват звука, но не виждат мене, не чувстват същото. Те ме сравняват с неговите висоти, сякаш аз съм длъжна да достигна неговата светлина. Но аз не съм тук, за да гоня това, което вече е направено. Обичайки това, което правя, аз вече съм победила.”
Лекси не публикува тези редове преди излизането на албума или в негова подкрепа. Тя ги извади на бял свят тогава, когато представянето вече беше минало и се появиха първите отзиви.
Още от първата песен на Лекси Джоунс Along The Road („По пътя“) може да се направи изводът, че тя не е имала намерение да пише съвременна музика и върви по свой собствен път.
Аранжиментът е базиран на два нервни акорда на пианото, гласът напомня много на новозеландската певица Лорд, която Боуи много ценеше, и ако говорим за бащиното влияние, то безусловно присъства в песента – лесно можем да си я представим в негово изпълнение.
Втората песен е Crack Of Me („Пукнатина в мене“) с глем-рок китарен риф – стил 70-е, но в същото време в него се чуват отгласи от грънджа и женските инди-групи от 2000-те. Тя продължава така и по-нататък, ту следвайки духа на женския алтернативен рок (In The Almost), ту връщайки се към теми за пиано (Let Me Go), ту правейки крачка към кънтрито (Moral Compass), често обединявайки в една песен няколко музикални идеи, по които се е увлякла.
Лекси Джоунс сама е създала всичките си 12 песни, сама е свирила на повечето инструменти и в крайна сметка сама – без помощта на звукозаписни компании – е издала и албума си. Усещането за юношески „гаражен” дебют е в нейна полза – Джоунс е имала пълна творческа автономия и не е ползвала никакви търговски или имиджови предимства, които ѝ дава името на баща ѝ. Тя е убедила слушателя да се отнася към нея без предубеждение, и ако Moral Compass, The Passage Unseen и Through All The Time изглеждат зрели, балансирани произведения, а на други не им достига продуцентска шлифовка, то това е изключително решение на автора, когото никой не гони да бърза в музикалната кариера.
Да не бърза да достига върховете на родителите си – това може би е истинската привилегия не само на Лекси, но и на всички деца на звездите.
Редом с Лекси Джоунс е примерът на Парис Джексън, дъщерята на Майкъл Джексън, която издаде през 2020 година много добрия албум Wilted. Той не се завъртя в класациите, а Парис не продължи да се занимава сериозно с музикалната си кариера, като впоследствие издаде само две песни и продължи с роли в киното и с изяви на модния подиум.
Лекси Джоунс споделя в стиховете си, че няма намерение да догонва когото и да било, и е напълно възможно да си остане най-вече визуален артист – художник. Във всеки случай на личния ѝ уебсайт няма информация за дебютния ѝ албум – има информация само за изобразителното ѝ изкуство.
