Излезе на екраните „Питър Пан. Кошмарът в Нетландия” – третият филм от франчайза „Вселената на извратеното детство” на британския режисьор Рис Фрейк–Уотърфилд, в който той преработва сюжетите на класически анимационни филми във филми на ужасите.
В тази екранизация Питър Пан предсказуемо е представен като маниак. Впрочем и преди да получи статуса на сериен убиец, той беше един от най-нееднозначните герои в детската литература, а светът му беше изпълнен със смърт, неравенство и травми.
Всичко започнало с разходки в парка. През 1897 година писателят Джеймс Бари се запознал в градините „Кенсингтън“ с петгодишния Джордж и четиригодишния Джак Дейвис, разхождащи се с новородения си брат Питър и бавачката.
Той се сприятелил с момчетата, редовно си играел с тях и им разказвал приказки за феи, пирати и за това, че малкият им брат може да лети. След пет години сюжетът за бебето Питър Пан се оказал вмъкната новела в романа „Бялата птичка“ (1902), разказващ за един ерген, който мечтаел да стане баща. В нея седемдневно момче излитало от прозореца на детската стая и живеело в градините „Кенсингтън“ сред феи, животни и птици.
А през 1904 година Бари написал пиесата „Питър Пан, или Момчето, което не искало да расте” – за странно седемгодишно момче, което няма доверие на възрастните, не иска да става такъв и събира на острова си Невърленд отряд от изгубени момчета. През 1911 година пиесата била преработена в повестта „Питър и Уенди”.
Бари смятал братята Дейвис за свои съавтори. След като се запознал с тях, писателят се запознал и с родителите им – Силвия и Артър – и станал приятел на семейството, в което скоро се родили още две момчета – Майкъл и Никълъс. Бари канел голямото семейство Дейвис на почивка в извънградската си къща, дълго си играел с братята на пирати и на индианци и твърдял, че без тези игри Питър Пан нямало да се появи: „Аз създадох Питър, след като хубавичко ви потрих вас петимата един о друг, както диваците трият пръчки, за да се получи искра. Той е тази искра, а я запалихте вие”.
През 1907 година умрял Артър Дейвис, а след три години братята изгубили и майка си. Джеймс Бари станал техен опекун и платил образованието им с доходите си от „Питър Пан”.
Питър Пан е починал брат на Бари. Когато бъдещият писател бил на шест години, по-големият му брат Дейвид загинал – малко преди да навърши четиринадесет години паднал и се пребил, пързаляйки се с кънки.
Майката, Маргарет Огилви, преживявала загубата много тежко, затворила се в себе си, въобразявала си, че Дейвид е жив, и бъркала по-малкия си син с по-големия. Детството и младостта на Джеймс преминали във вечни разговори и спомени за Дейвид. След десетилетия писателят използвал този опит за създаването на образа на Питър Пан.
Той е вечно млад, много смел и предприемчив – такъв семейството било запомнило Дейвид. Но той е същевременно и егоистичен, изисква абсолютна любов и внимание към себе си – също както мъката и споменът за загиналия ѝ син отвличали Маргарет от грижите за другите ѝ деца.
Уенди получила името си в памет на едно починало момиче. Преди да се запознае с братята Дейвис, Бари дружал с друго дете, дъщерята на поета Уилиям Хенри – Маргарет. Момичето умряло през 1894 г. от менингит – било само на пет години. В нейна памет Бари дал на главния женски персонаж в своя вълшебен свят името Уенди Дарлинг – тъй като Маргарет не произнасяла добре звука „р”, ласкавото обръщение към Бари „Френди” (приятелю – бел. прев.) звучало от устата ѝ като „Фуенди”.
Уенди повтаря съдбата на майката на Бари. Желанието на момичето да се грижи за изгубените момчета и Питър Пан, а също и увереността, че трябва да им замени родителите, Уенди е наследила от Маргарет Огилви. Осиротяла на 8 години, тя била принудена да поеме грижите за по-малкия си брат. В тези отношения Питър Пан прилича на самия Джеймс Бари. Също както Питър се опитвал да стане център на вниманието и живота на Уенди, така и Бари през цялото си детство се опитвал да получи вниманието на майка си.
Индианското племе в „Питър Пан” идва от расистката традиция. Съседите на Питър Пан в Невърленд – безжалостни и диви индианци, – както твърди Бари, са от племето пиканини. В действителност такова племе никога не е имало, а е имало такава дума, с която са назовавали тъмнокожите деца–артисти от пътуващите циркове и панаири.
В паузите между отделните изпълнения ги пускали на сцената, за да развличат публиката с непретенциозни репризи или за да бъдат живи мишени на зрителите, които хвърлят по тях остатъци от храна и друг боклук.
Бари събрал в племето пиканини индианци, латиноамериканци, потомци на чернокожи роби и дори австралийци – те до един са примитивни, груби, лакоми и кръвожадни и пряко се противопоставят на общността на изгубените момчета, запазили признаците на цивилизацията дори когато живеят в дупка под дърво.
Спектакълът предизвикал епидемия от детски травматизъм. Премиерата на пиесата „Момчето, което не искало да порасне” се състояла на 27 декември 1904 година в Театъра на херцога на Йорк в Лондон.
В първите представления Питър Пан обяснявал на Уенди и на братята ѝ, че всички деца могат да летят, трябва само да си помислят нещо хубаво, и тялото им ще се вдигне във въздуха. Малките зрители, върнали се у дома от театъра, се заловили да го проверяват върху себе си, скачали от легла, стълби, перила и первази на прозорци и получавали различни по тежест травми.
Лондонската Служба за бърза помощ помолила Бари да пренапише тази сцена и той добавил в повествованието вълшебния прашец на феята Дин-Дин – оттогава само поръсените с прашеца ѝ могат да полетят.
Войната орязала част от думите на Питър Пан. На 15 март 1915 година на фронта на Първата световна загинал Джордж – най-големият от братята Дейвис и автор на най-известното изказване на Питър Пан: „Смъртта е най-голямото приключение”. А на 7 май немска подводница потопила британския трансатлантически пътнически лайнер „Лузитания”, на борда му бил Чарлз Форман – продуцент на английската и американската постановка на „Питър Пан” и близък приятел на Бари. По думите на очевидци Форман стоял на потъващата под водата палуба и викал: „Смъртта е най-голямото приключение”.
Пресата, разбира се, тиражирала тези новини, във вестниците цитатът присъствал във всички заглавия, а политиците и пропагандистите го превърнали в боен вик. Бари не можел да го приеме, затова премахнал репликата на Питър Пан от спектакъла, тъй като не желаел той да се превърне в част от военната агитация.
Дисни лишил Питър Пан от жестокостта му. В текстовете на Бари той е представен като дете, което причинява болка и страдание, за да се смее на резултата; не изпитва съчувствие и не осъзнава последствията от жестокостта: по време на сраженията преминава на страната на пиратите и започва да убива своите изгубени момчета, опитва се да изхвърли на земята заспалия по време на полет брат на Уенди, киска се, когато вижда, че другите ги боли.
В жизнерадостния и престорено добър свят на Дисни, естествено, нямало място за рефлексия на детската жестокост, и в анимационния филм, излязъл през 1953 година, Питър Пан се появил съвсем различен: той е малко самовлюбен и егоистичен, но като цяло е добро и весело момче, неспособно на немотивирано насилие.
В СССР „Питър Пан и Уенди” била цензурирана. Първото съветско издание на повестта било подготвено от Нина Демурова, при работата си над превода тя извадила от текста описанията на реалиите на буржоазното общество, обаче цензурата сметнала, че това не е достатъчно. В семейство Дарлинг има прислужница – десетгодишното момиче Лиз, която върши всичката черна работа в къщата, докато потомството на стопанката си играе в детската стая.
Това социално неравенство в дома на положителните персонажи не харесало на съветските цензори и те поискали да бъде изключена сюжетната линия с Лиз, както и разсъжденията на капитан Крюк за правилата на джентълмените. С капитан Крюк Демурова била готова да се примири, но за Лиз повела борба. Делото било решено от застъпничеството на Корней Чуковски, който обяснил на цензорите, че за съветските деца ще е полезно да научат, че в буржоазните страни все още се експлоатира детският труд. Първото съветско издание на „Питър Пан и Уенди” излязло през 1968 година, негов илюстратор бил Иля Кабаков.
Питър Пан е синдром. През1960-те Мария–Луиза фон Франц, ученичка на философа Юнг, класифицира Питър като ярък представител на архетипа „Вечното момче” – възрастен човек, чиито емоционални реакции са останали на равнището на дете. През 1984 година в терапевтичен аспект развива тази мисъл американският психолог Дан Кайли.
В книгата „Синдромът на Питър Пан: мъжете, които така и не са пораснали” той отделя в специална група признаците, които е наблюдавал у мъже, които имали проблем с отговорното поведение, и прави извод, че те са свързани с вътрешното им желание да си останат деца.
След „Синдромът на Питър Пан” Кайли издава книгата „Дилемата на Уенди”, в която анализира типа жени, намиращи се в отношения с мъже със синдрома на Питър Пан, и съветва как да бъде преодоляна майчинската стратегия на поведение в такъв съюз.
Психиатрията не разглежда синдрома на Питър Пан като заболяване, но специалистите нямат разногласия в схващането си, че признаците му до голяма степен съвпадат с нарцистичното разстройство на личността, но без да имат патологичен характер и представляват просто индивидуална особеност.
Стивън Спилбърг накарал Питър Пан да порасне. За 120-те години съществуване историята десетки пъти била екранизирана, по нея се създавали комикси, книги и спектакли, но само веднъж бил направен опит да се разкаже за порасналия Питър Пан.
През 1991 година излиза филмът на Стивън Спилбърг „Хук” – в него Питър (Робин Уилиямс), станал мъж на внучката на Уенди, бил принуден да се върне в Невърленд, за да спаси децата си, отвлечени от капитан Крюк (Дъстин Хофман). Филмът събрал от прожекциите си $300 млн., но критиците и зрителите били на едно мнение – че филмът, в който Питър Пан се държи зряло и отговорно, се е получил сантиментален и сладникав.
