В събота, 31 май, в решителния мач от Шампионската лига ще се срещнат два отбора, които преди началото не бяха смятани за много вероятни претенденти за победа в нея. Но с напредването на турнира показаха качества, които ги правят да изглеждат като доста достойни ловци на главния клубен трофей. Финалът ще започне точно в 22:00 ч. българско време и може да се проследи по bTV Action и на интернет платформата VOYO.BG.
А това, което придава пикантност на финала в Мюнхен с участието на „Пари Сен Жермен“ и „Интер“, е фактът, че те са с много различни качества. Плакатът за финала на „Алианц Арена“ в Мюнхен със сигурност изглежда доста специфичен, различавайки се от плакатите за почти всички решителни мачове от Шампионската лига, предшествали настоящия.
Клубовете, които стигнаха до тях, бяха тези, които всички познаваха: е, да, това е правилният мач за тях. Каймакът на футболния елит. Понякога съставът на участниците в основния мач за Купата на европейските шампиони се състоеше изцяло от тях, понякога – наполовина, разреден от някой новоизгрял играч, гигант от „второ ниво“, който едва ли има сериозен шанс да свали истински гигант. Поне както в двата предишни сезона. На финала през 2024 г. „Реал“ – Мадрид се справи с „Борусия“ – Дортмунд, а на финала през 2023 г. „Манчестър Сити“ с „Интер“.
А сега нещо стряска, точно както новият формат на Шампионската лига, пуснат от Съюза на европейските футболни асоциации (УЕФА) през есента – без разделяне на групи, с допълнителен кръг на плейофите. И всичко това, защото и двамата финалисти, според обичайните стандарти и шаблони, са новоизгряващи играчи.
ПСЖ отдавна е тъжна илюстрация на тезата, че колосалните инвестиции във футбола далеч не са гаранция за успех.
Отборът изобщо няма победи в основния мач за Купата на европейските шампиони в портфолиото си, а завършващият сезон изглеждаше на мнозина преди откриването му нещо като преход към някакъв нов модел за парижани. След Лионел Меси, който напусна през 2023 г., за да завърши кариерата си в САЩ, през лятото на 2024 г. те се сбогуваха с Килиан Мбапе, който в крайна сметка избяга в „Реал“ – Мадрид, и се подмладиха. При парижани сякаш няма време да се упражняват комбинации и схеми, да се тестват както трябва новодошлите, като например руския вратар Матвей Сафонов, придобит от „Краснодар“, който все още е резерва на Джанлуиджи Донарума. Но вече е титуляр в мачове от сериозно значение: ПСЖ спечели Купата на Франция с него на вратата, след като победи Реймс с 3:0.
„Интер“ има три победи в Шампионска лига, но последната датира от 2010 година.
Оттогава никой не се е сетил да говори за него като за равен на континенталните лидери, например английски или испански: не е на същото ниво, не са същите възможностите му, не са същите тренировките. Пробивът преди две години изглеждаше по-скоро като щастливо прозрение. Но тук, разбира се, е необходима уговорка.
Образът на двата отбора постепенно се променяше през сезона. И преди финала дори се набива на очи мисълта, че не са чак такива новоизгряващи. И причината не е само в набора от противници, които двата отбора са преодолели. ПСЖ се изправи срещу два от най-добрите английски клубове – „Ливърпул“ и „Арсенал“, докато „Интер“ игра с „Барселона“ и „Байерн“, шампионите на Испания и Германия. Определено не можеш да преодоляваш подобни бариери само с чист късмет.
Има обаче и по-съществен фактор. Претендентът за статут на футболен лидер, като правило, не е просто готин и скъп клуб, а клуб с някакво изключително качество, което ясно го отличава от всички останали. А тези качества във финалистите, когато си спомните пътя им до Мюнхен, са лесни за откриване.
При ПСЖ, броят на отбелязаните от тях голове в четири плейофни кръга веднага хваща окото. Те са 19 в 8 мача.
Десет, вярно, бяха отбелязани в допълнителния кръг срещу „Брест“, но, да речем, на четвъртфиналите много силният „Астън Вила“ допусна пет гола от парижани, а „Арсенал“ на полуфиналите – три гола. И те пострадаха от френската атака, от този мобилен и едновременно с това ядосан, като глутница гладни вълци, триъгълник, измислен от треньора Луис Енрике, от спринтовете на Усман Дембеле, от дрибъла на Хвича Кварацхелия. И избора за Енрике ще бъде свързана с това кого да разпредели, за да им помогне. Но това са сладки грижи, тъй като и Брадли Баркола, и Дезире Дуе са добри и като правило не развалят нищо от замисъла на треньора.
В историята с „Интер“, броят на допуснатите голове прави впечатление.
Те са 11 в 14 мача в рамките на турнира, включително редовното първенство и трите плейофни кръга. И толкова малко. Но ако изключим полуфиналния сблъсък с „Барселона“, която изглеждаше като някаква аномалия, с дяволска дузина голове в мрежата, от които шест в актива на каталунците, тогава се оказва, че е дреболия – 5 гола в 12 мача. Като цяло, защитната игра, създадена от треньора на „Интер“ Симоне Индзаги, смесена с безстрашието на Франческо Ачерби, силата на Алесандро Бастони, неуморимостта на Дензъл Дъмфрис, е горе-долу същият шедьовър като играта на атакуващото звено на ПСЖ, създадена от Луис Енрике.
И финалът, като се вземат предвид тези наблюдения, започва да блести с напълно весели цветове.
Сблъсъкът на два различни подхода винаги е по-интересен, отколкото когато две сходни структури се удрят.
Тук обаче отново ще са полезни резервите. Да кажем, че противниците имат много козове извън ключовите линии и не може да се избегне припомнянето на подвизите на Джанлуиджи Донарума или статистиката в тази Шампионска лига на фантастично „горещия“ нападател на „Интер“ Лаутаро Мартинес, който има девет гола на актива си.
Ще бъде полезно също, оценявайки ситуацията, да отбележим, че клубовете прекараха седмиците преди финала по различен начин. ПСЖ, който отдавна си беше осигурил златото на френското първенство, играеше спокойно и не се интересуваше твърде много от резултатите. „Интер“, борейки се за златото на италианското първенство, което отиде при „Наполи“, чак до последния кръг, не можеше да се отпусне.
Така че не е по-лесно да се отгатне кой от двата отбора е в по-добра форма и кой би спечелил финала в Мюнхен – потенциалът на парижката атака или стоманобетонната защита на клуба от Милано.
Спечелените девет международни купи правят „Интер“ третият отбор в Италия (след „Ювентус“ и „Милан“) и осмият в Европа по брой спечелени турнири. Клубът от Милано има в своята витрина три титли от победите си в Шампионската лига през сезоните 1963/1964, 1964/1965 и 2009/ 2010 година.
В своята история „Пари Сен Жермен“ има само един финал в Шампионската лига – през 2020 година.
Титлата „европейски шампион“ е притежавана от 22 различни клуба.
От тях 12 отбора са я печелили повече от веднъж, от които шест – повече от три пъти. Завинаги са печелили купата „Реал“ – Мадрид, „Аякс“, „Байерн“ – Мюнхен, „Милан“, „Ливърпул“ и „Барселона“. Най-много титли има отборът на „Реал“ – Мадрид, който е печелил купата 15 пъти.
„Тотнъм“ вече триумфира през сезон 2024/2025 в Лига Европа, а „Челси“ спечели Лигата на конфедерациите.
(по материали от чуждестранния печат)
