„Мисля, че посоката, която сме поели категорично през 2005 г., 20 години по-късно е ясна. Протестите са част от ежедневието. Може да има на 4-ти (юни), но не им отдавам такова значение. Няма да има проблем в работата на Народното събрание“. (Наталия Киселова, председател на Народното събрание)
Развиващата се драма на тема „въвеждане на еврото“ всъщност включва няколко преплетени сюжета. Някои от тях сме обсъждали, други тепърва ще обсъждаме, макар и след дъжд качулка. Този път ще обърнем внимание на тезата, че всичко отдавна е решено и не е възможно да се отклоним от избрания път. Възникват няколко въпроса, които може би звучат кощунствено за убедените еврофили, но в името на истината е добре да ги поставим, вместо да се позоваваме на измислени аргументи от типа „да сте искали да ви питаме преди 20 години“. Както е известно, максимата „кьорав карти не играе“ важи само в белота, но дори и там невинаги минава.
Първият въпрос е за „посоката, която сме поели категорично през 2005 г.“; вероятно се има предвид членството в Европейския съюз. Вярно е, че през 2005 г., а и доста преди това в България цареше много широк ентусиазъм относно европрисъединяването. Но тези настроения постепенно избледняха и отстъпиха място на по-сложна смесица от чувства и преценки. Оптимистичните очаквания на мнозинството български граждани се сблъскаха с реалността на една сложна организация, в която всички уж са равни, но някои са по-равни от другите. Не потекоха (и нямаше как да потекат) реки от злато. Видя се, че
Европейският съюз също не е предпазен от кризи,
а поради особеностите му някои кризи протичат по-драматично, отколкото на други места.
Също така стана ясно, че преимуществата на членството в ЕС се разпределят (несправедливо) неравномерно не само между отделните държави, но и вътре в тях, между различните социални групи и прослойки. Поради особеностите на българската политическа и институционална система тази несправедливост с течение на времето започна да се усеща все по-силно. Това също допринесе за промяна на отношението към членството ни в ЕС.
Една от най-важните истини, която разбраха повечето българи е, че номиналното членство няма стойност само по себе си, а от решаващо значение е способността на всяка държава (респективно, на нейните ръководители) да формулира и отстоява пълноценно своите национални интереси. В Европейския съюз нищо не се получава даром, то трябва да бъде извоювано с компетентност, воля и дипломатичност. Тъй като това определено не са силните страни на българската върхушка от последните две десетилетия, не е изненадващо, че нашето членство бе сведено до
унизително подлизурство на беден роднина от село.
Вторият по-важен въпрос е дали днешният Европейския съюз е същата общност, към която толкова страстно се стремяха повечето българи преди 20 години? За съжаление отговорът е определено отрицателен. Диктатът на брюкселската бюрокрация и на няколко силни страни отдавна премина всякакви допустими граници, като през последните десетина години придоби характер на открити репресии срещу държавите и държавниците с различно мнение.
Положението рязко се влоши след началото на перманентната криза, започнала през 2020 г. с ковид-пандемията. След това дойде взривът на обществено недоволство заради кризата с цената на живота; днес виждаме опасна кулминация с налудната „стратегия“ за милитаризация на Европа. Избраната от европейските елити линия на поведение доведе и до драматичен разрив с новото ръководство на САЩ. Сериозно разклатен е един от смятаните за непоклатими фундаменти на „обединена Европа“ – трансатлантическата връзка.
В този смисъл „посоката“, за която говори председателят на парламента въобще не е ясна, напротив,
противоречията се натрупват и изострят.
Това важи и за страните от еврозоната, както черно на бяло бе записано в решението на правителството на Чехия, което отказа да определи конкретна дата за въвеждане на еврото в страната. Практически няма страна от ЕС, в която да няма значими сили, оспорващи налаганите от Брюксел жалони за бъдещето на Европа. В редица европейски страни тези суверенистки сили – независимо как са етикетирани от официалната пропаганда – имат мощна подкрепа и печелят все нови позиции, особено както личи от процесите в Централна и Източна Европа.
Следващият, може би най-важен въпрос, е относно това,
как сме поели „категорично“ във въпросната посока,
или по-точно – следвайки един мираж, който все по-драматично се разминаваше с реалността. Ако преди 20 години, когато всичко изглеждаше прекрасно, почти никой не смяташе, че народът трябва да бъде питан, днес ситуацията е много по-различна. Защото се оказа, че през 2005 г. са ни заблуждавали в безусловните и едностранни преимущества на еврочленството – така, както сега ни заливат с пропагандата, че въвеждането на еврото ще носи само ползи, без никакви вреди. За разлика от тогава, днес общественият скептицизъм е много по-основателен, не само поради множеството доказателства за реални проблеми, но и поради критичния спад на доверието към елитите – европейски и национални.
Именно тази ситуация породи надигащата се протестна вълна, която няма да спадне автоматично след завличането ни в еврозоната, нито може да бъде приписана на една партия или един ограничен сегмент от политическия спектър. Било поради меркантилност, било поради глупост трубадурите на въвеждането в еврото настояват, че веднага след като се присъединим, всичко ще се нареди, няма да има никакви проблеми и по този начин ще лъсне примитивизмът на днешните евроскептици. Но това е пушилка, която много скоро ще се разсее под напора на реалността.
Много вероятен е друг сценарий,
който не се ограничава до преките последици от приемането на еврото само по себе си, а произтича от авантюрата, в която ни въвлича борещата се за своите кожи европейска върхушка. Тогава днешните протести, които според Киселова не заслужават особено внимание и няма да попречат на работата на парламента, може би ще изглеждат като детска игра в пясъчник. Впрочем и на 10 януари 1997 г. сутринта имаше някои фактори, които мислеха по този начин, а как се развиха след това събитията, е добре известно.
По-важно е друго. Няма и не може да има ясна и ползотворна посока на развитие на едно общество, ако тази посока не е подкрепена от мнозинството от народа, а да подкрепи (или отхвърли), народът трябва да бъде питан. Обратното не само е отрицание на демокрацията, а е доказано сигурен път към провала. Хубавото в днешната ситуация е само това, че поне ще е ясно кой след време ще носи пълната отговорност.
