Напоследък се заговори за необходимостта „демократичната общност“ да излъчи един общ кандидат за президентските избори през 2026 година. Неслучайно изразът е в кавички – в самата въпросна (самоопределила се) общност няма яснота за нейния състав и обхват, нито за начина, по който да бъде определен този общ кандидат, нито за основните черти на неговия профил. Но за тези спорни въпроси – по-нататък.
Тук трябва да припомним, че често спряганите „вътрешни“ или „предварителни“ избори не могат да бъдат свързани с много и най-вече успешни примери у нас.
Някои се опитват да ни убеждават,
че пример за ефективността на този подход е излъчването на кандидатурата на Петър Стойнов през 1996 година. Само че и в най-тесните днешни граници на „демократичната общност“ по този въпрос има различни мнения (питайте например Иван Костов относно „най-успешния“ президент на прехода). По-важно е друго – предварителните избори през 1996 г. бяха просто подъл капан, в който бе примамен (с помощта на „верни“ съратници) тогавашният президент Желю Желев. Иначе, всички други подобни опити, вкл. прекият избор на председател на БСП, се оказаха доказано неуспешни. Причината, разбира се, не е в самата процедура, а в начина и най-вече мотивите, с които тя се прилага.
Преди всичко, независимо от популистките уговорки, че „демократичната общност“ не е изцяло партийно дефинирана, дори нейните идеолози признават, че „голямата част от това понятие се покрива от представители и подкрепящи ПП-ДБ и някои по-малки формации“.
Опитът да се заобиколи проблема
чрез включване на „всички проевропейски поддръжници на демокрацията и борци срещу корупцията“ е ялов, защото в действителност акцентите са русофобия, антитрампизъм и (зле прикривана) враждебност към Българската православна църква. Много съмнително е, че това са ценностните ориентации на всички хора, които смятат себе си за демократи и дори просто за проевропейски настроени.
Днес положението не е много различно от 1996 година. Тогава т.нар. обединена опозиция включваше СДС, Народен съюз (Демократическа партия и БЗНС-Мозер) и ДПС. СДС беше за Петър Стоянов, НС и ДПС – за Желю Желев. Сега имаме нещо подобно. От едната страна са „Да, България“ и някои малки партии, от другата – ПП. И едните, и другите отсега показват, че ще подкрепят всячески своите кандидати.
Поради това
веднага пролича разликата в подхода.
„Да, България“ първоначално говореха за „вътрешни“ (т.е. в рамките на коалицията) избори, ПП акцентираше върху разширителното определение „предварителни“, имайки предвид максимално широко (извънпартийно) участие. Ясно е, че това не е теоретичен политологически спор. Всяка от съставните части на коалицията настоява за вариант, който ще й даде по-големи шансове да наложи свой кандидат. Вярно е, че от „Демократична България“ по-късно заговориха за широко участие и дори допуснаха възможността за „непартиен“ кандидат, но това бе по-скоро противодействие на позицията на ПП да лансират кандидатурата на Николай Денков.
Трябва да се отбележи, че пропагандният ентусиазъм относно предварителните избори въобще не се споделя от влиятелните експерти на въпросната „общност“. Например, един от тях заяви дословно: „ако партиите на демократичната общност не успеят да се споразумеят за обща кандидатура без предварителни избори, каквито и да са техните недостатъци, те остават единствената смислена възможност.“ Ясно е, че въпросният вариант има преимущества и недостатъци, но този анализ не може да е абстрактен, а трябва да бъде съотнесен към настоящата ситуация в България. Тъй като той се обсъжда като възможност за „демократичната общност“, неговият анализ трябва строго да бъде съотнесен към този конкретен субект.
Всъщност
първото голямо усложнение
идва от това, че не става дума за що-годе единен политически субект, в какъвто и смисъл на думата да говорим. Въпреки формалното единство на коалицията, в нея непрекъснато възникват съществени различия. В дадения случай не говорим за тактическите различия, а за принципни позиции, които биха определили процедурата за излъчване на общ кандидат и критериите за неговия подбор. Отсега е видно, че отделните партии се опитват така да нагодят тези решения, че да облагодетелстват своя кандидат, вкл. преценявайки своите предимства и недостатъци. Предполага се, че всички в някаква степен са отчели досегашния си коалиционен опит, например, резултатите от преференциалното гласуване (в което по правило ДБ громи ПП). Ако предварителните избори се сведат до премерване на силите на твърдите членски ядра, ПП нямат шансове. Затова може да се очаква, че те ще се стремят да наложат приемлив за себе си вариант, или, в противен случай, въобще да осуетят предварителните избори.
Истинският сблъсък обаче ще настъпи,
когато на масата бъде сложен въпросът за критериите, по които да бъдат подбрани потенциалните кандидати. Не е ясно доколко може да се вярва на разпространяваните медийни версии, но според една от тях измежду спряганите 9 кандидати половината са фигури на ДСБ, при това с много дълга политическа биография. Единствения непартиен кандидат е писателят Захари Карабашлиев.
Между другото, правилно е да напомним, че с изключение на Петър Стоянов (в съвършено други политически условия на сплотяване на всички срещу управляващата БСП), българската „демократична общност“ (или градска десница, както се самоопределяше преди появата на ПП) бе ноторно известна с умението да издига априори губещи кандидати за президент. Да, някои от тях бяха почтени и уважавани хора като Неделчо Беронов, но предварително обречени на провал.
Отдавна тази част от политическия спектър не е номинирала кандидати, които да се ползват с уважение и подкрепа на по-широки обществени слоеве, извън много тесни, идеологически мотивирани групи. Достатъчно е да припомним „експериментът“ с Лозан Панов през 2021 година. Ако погледнем днес
излаганите критерии за възможните кандидати
на изборите през 2026 г., става почти сигурно, че хората, които биха се съгласили да приемат и отстояват такива позиции, нямат реални шансове в условията на вероятната политическа конкуренция през есента на следващата година. Дали „демократичната общност“ или по-точно – нейната партийна върхушка, е в състояние да преглътне по-умерен и независим кандидат, е твърде съмнително. Наистина, дотогава има много време и доста съществени условия могат да се променят.
Не е ясно дали ще има предварителни избори за общ кандидат на „демократичната общност“ и по каква процедура ще бъдат проведени те, но ако се запази сегашният сектантски подход, такъв кандидат има шансове за … четвъртото място.
