Избухналият корупционен скандал по върховете на ПП, завършил (засега) с оставката на Кирил Петков и няколко политически мигрирали кметове и съветници, изисква по-задълбочено изучаване. Проблемът не е кой, колко и как е вземал подкупи, а че всички (партии) се финансират в голяма степен чрез незаконни механизми, въпреки щедрите и незаслужени държавни субсидии. С цялото (не)уважение към днешните партии и техните върхушки, това тяхно поведение е обусловено от израждането на системата.
Смисълът на подобен задълбочен анализ не е да бъдат оправдани ПП. Те си заслужават наказанието поради своята наглост, глупост и алчност. Другите също крадат, но го правят по-умело и най-важното – изградили са си защитни „съоръжения“. Ако правилата се запазят, и напълно нови партии да дойдат, скоро или ще започнат да правят същото, или бързо ще изчезнат. Следователно,
трябва да се отстранят туморните образувания,
които са заразили дълбоко партийната система и въобще начина на правене на политика у нас.
Преди всичко останало, това е огромната, уродливо хипертрофирана роля на парите в българската политика. Партиите харчат изумителни средства за дейността си, но най-лошото е, че тази дейност не е политика в нормалния смисъл на думата, а безсрамно пазаруване и дори откровен грабеж. Този наложил се модел причини няколко тежки щети.
Първо, партиите и политиците спряха да общуват с реалните хора в реална среда. Но тази виртуална политика доведе до виртуално доверие и до съвсем реално отчуждение. Продаването на лустросани образи не може да замени срещите очи в очи, на които избирателят може да си каже мнението, да критикува, да направи предложения, без да бъде блокиран или игнориран.
Второ, наливането на все повече и повече пари се превърна в нарастваща зависимост. Парите от партийните субсидии и от корупционните схеми започнаха да не стигат и партиите (поне някои от тях) започнаха да си купуват избиратели със средствата, предназначени за прилагане на конкретни политики на конкретни места. Вместо да се насочват към обосновани и необходими проекти, тези внушителни ресурси отиват там, където ще имат максимална електорална възвръщаемост. Което задълбочава и без това големите регионални и социални неравенства.
Трето, поддържането и закрилата на огромните финансови потоци в политиката изцяло подчини дейността на органите и администрациите, призвани да противодействат на подобни нарушения. Когато от време на време се прилагат някакви мерки, това по правило е по метода на двойния аршин – пазим „нашите“, бием „чуждите“. Оттук се рушат последните остатъци на някакво доверие към правоохранителната система и въобще към институциите.
Четвърто, тези практики развратиха медиите и цялото информационно поле. С отделни изключения, всеки в този бранш се продава и купува, т.е. готов е да лъже, клевети, оскърбява срещу подобаващо заплащане. Тъй като тон дават собствениците и мениджърите, редовите журналисти се подчиняват, защото си пазят хляба в днешните тежки времена.
Разбира се, тези неща не сме ги измислили ние, те се срещат почти навсякъде, където законите са отворили вратата в полето. Уникалното за България е не само мащабът, а най-вече – наложилото се разбиране, че това не са отделни изключения, а норма на функциониране на системата. Именно тук е причината за огромното недоверие към днешната българска политика и за презрението към политическата класа.
Вторият базисен проблем, който благоприятства корупцията
и останалите злоупотреби на партиите у нас, е пълното премахване на останките от някаква вътрешнопартийна демокрация, която предполага отчетност и отговорност на партийните ръководства пред органите и членовете на партиите. Вземането на решения по непрозрачен начин, в най-тесен кръг и без обосноваването им пред партията води до закономерни грешки, а все по-често – и до съвсем съзнателни нарушения и престъпления.
Последните събития в ПП са само пореден епизод в процеса на израждане на същността на партиите, които напълно са се превърнали в ЕООД-та. Но дори и това сравнение е неточно, защото посочените стопански субекти носят някаква, макар и ограничена отговорност. В българската политика няма случай колективен орган или партията като цяло да са отстранили ръководител заради подобни нарушения, освен ако той (тя) не пожелае да се оттегли, или ако близкото обкръжение не му спретне преврат. Централните органи на партиите се чувстват недосегаеми, което увеличава риска от неправилни решения, да не говорим за лекотата, с която те се движат по ръба на закона и отвъд него.
Така извратените представи, че политика може да се прави само с много пари за реклама и „директен маркетинг“, се съчетават с чувството за всепозволеност на тесни партийни кръгове, обединени най-вече на базата на икономическите си интереси. Резултатът е постоянно, масово и безнаказано (в повечето случаи)
партийно схемаджийство, което няма спирачки.
Именно защото явлението е масово, постоянно и нагло (не се правят никакви опити за неговото ограничаване или поне прикриване), то се набива в очите на обществото и предизвиква разбираема и справедлива ответна реакция. Реакция на фактически бойкот на българската политика.
Някои по-елементарни политици и „анализатори“ смятат, че това е много хитра стратегия – „отвращаваме мнозинството, купуваме малцинството и властваме на воля“. Но такива умници не могат или не искат да разберат смисъла на изискването за легитимност като задължително условия за всяка публична дейност и най-вече на политиката. Когато една власт и дори цялата политическа класа се крепи на съвкупните 25 на сто от населението, а останалите 75 на сто не искат да участват, защото я презират и ненавиждат, управлението не е в състояние да решава дори елементарни текущи въпроси, да не говорим – да се справя с кризи, които искат доверие и компромис.
Политическата корупция и днешната българска партийно-политическа система са като сиамски близнаци. Съжителството им ускорява кончината и на двете, а оперативното им разделяне има само едно предимство – ужасен край вместо ужас без край. Изходът е хладнокръвно да погребем това уродливо създание и да започнем отначало.
