Всяка професия има свое основно предназначение, важна работа, която трябва да върши на необходимото на обществото ниво. Работата на политиците, особено тези, избрани в парламента, е да изработват добри закони и правилни управленски решения. Умното и навременно говорене е важна част от политическата дейност, но само в такова качество. Когато политици на отговорни позиции започнат да говорят по глупав, невъзпитан и арогантен начин, това се превръща в клеймо и основание за обществено недоволство и презрение.
Основен принцип за всеки разумен човек, особено за политика е, че дори някои неприемливи неща да му минават през главата, не бива да ги изрича гласно и най-вече публично. Има думи, които са кощунствени по отношение на базисни ценности, колкото и ценностната система на днешното ни общество да е разбита и лишена от действеност по отношение на поведението на хората. Такова демонстративно
незачитане на азбучни морални принципи
от лица, заемащи високи публични длъжности, допринася в голяма степен за недоверието към институциите.
Точно това направи неотдавна председателят на една парламентарна група, участваща в управляващото мнозинство, като посъветва младите лекари да идат да работят в селата на Сицилия, заплашвайки държавата „да си внесе“ отвън медицински специалисти, които ще работят за 500 долара. Последваха оправданията, че изявлението е извадено от контекста и че не е бил разбран правилно. Вероятно тази персона и цялата му партийна дружина ще си плати за подобна изцепка на следващите избори, но това не може да поправи щетите. Останалите партии от управляващото мнозинство си замълчаха, вероятно разчитайки, че
в блатото на българската политическа простащина
всичко бързо се забравя.
Има обаче и по-тежки, криминални (в буквалния смисъл на думата) случаи, защото – ако у нас законът се прилага – те би трябвало да доведат до наказателно преследване за престъпление от общ характер. В България се наложи като често срещана практика лица, заемащи високи длъжности, да обвиняват публично други политически или обществени ръководители в тежки престъпления. Например една депутатка в сигнал до прокуратурата и ДАНС обвини българския патриарх в държавна измяна в полза на друга държава. Ако такова обвинение е невярно, става дума не за клевета, а за набедяване, престъпление, което се наказва сериозно, вкл. с лишаване от свобода за срок до 6 години. Прокуратурата бързо излезе със становище, че няма основания и доказателства да започне разследване, следователно, главният прокурор би трябвало да поиска от парламента имунитета на въпросната депутатка и да започне разследване срещу нея.
Нищо подобно. Безнаказаността на подобни крайни словесни изстъпления води до
всеобщо чувство на безнаказаност,
т.е. до увереността, че ако заемаш висока позиция и особено ако имаш имунитет, можеш да кажеш каквото искаш за когото си искаш. А когато думите се обезценяват по този начин, бидейки употребявани безразборно и безотговорно, принизява се и значимостта на самото поведение. Ако всички политици в една държава са корумпирани (или поне за всеки политик може свободно да се твърди подобна квалификация), на практика никой не е корумпиран. Отклонението се превръща в норма.
Своя „принос“ в това агресивно словоблудство дават и някои журналисти и дори „експерти“, за които се предполага, че трябва да говорят с езика на фактите и доказателствата. Например в някои жълтеещи сайтове, претендиращи да са център на информационните медии, непрекъснато се публикуват твърдения, обвиняващи президента в корупция. Доказателства – никакви, само силни думи и цветисти епитети. И отново – реакция никаква. Наложила се е нагласата, ако някой се чувства обиден, да си търси сам правата в съда. Мнозина го правят, все по-често с успех. Но това решава спора между двама души, а не обществения проблем.
Всепозволеността в публичното говорене
се разпространява в обществото подобно на метастази и заразява и всекидневния живот на обикновените хора. Тъжен парадокс е, че колкото повече се заклеймява езика на омразата, толкова повече словесната и физическата нетърпимост заразяват живота ни.
Всеки от нас е виждал с очите си с каква лекота в различни ситуации – у дома, на пътя, в училище, на други обществени места, вербалната агресия достига невероятни равнища и много често се трансформира във физическа агресия. Би могло да се възрази, че това е продукт на липсата на възпитание и нарушена социализация. Но поведението на тези, които са призвани да служат за пример, е неотделима част от социализацията и въобще от налагането на нормите на приемливо поведение. Ако един председател на парламентарна група може да „изпрати“ цяло съсловие в чужбина, защо да очакваме, че подобно поведение ще проявяват множество редови граждани. Ако той си позволява подобни квалификации срещу лекарите, какво странно има в зачестилите оскърбления и опити за саморазправа с тях.
Чувството за недосегаемост е толкова масово и здраво, че дори в ситуации, които предвиждат пряка наказателна отговорност, сме свидетели на необяснима безпардонност. Достатъчно е да припомним диалозите на членовете на множество избирателни комисии, протичащи в условията на включен видео и аудио запис.
Всепозволеността в публичното говорене, най-вече от известни публични личности, е само частичен, макар и сериозен симптом на
разрушаването на основните, спояващи отношения
в нашето общество. Този болестен процес има множество причини и не започва от вчера, но в наши дни виждаме шокираща незаинтересуваност и неспособност от страна на институциите да се справят с проблема. Нещо повече, политиците са сред тези, които най-активно и безотговорно наливат бензин в огъня, подвеждани от въпросното чувство за безнаказаност.
За съжаление, качеството на приеманите от тях закони и решения е обратно пропорционално на разрушителната енергия на хлевоустието им.
