76-ият Международен филмов фестивал открива в Берлин в четвъртък, 12 февруари. За първи път в историята си откриващият филм не е европейски или американски, а афганистански филм – „Няма добри мъже“ на Шарбану Садат.
Тази зима в Берлин е сурова: леден дъжд и заледени условия, наред с транспортни проблеми. Акредитираните за Берлинале журналисти очакват многобройни падания и счупени кости по подстъпите към Фестивалния дворец, където тълпи от хора се втурват с главата напред от ранна сутрин, за да влязат в киното. Вероятно са останали малко живи свидетели, които помнят, че през първата трета от историята си – от 1951 г. до средата на 70-те години – фестивалът се е провеждал през юни и е бил известен като Западноберлинския фестивал. Може би тогава летните жеги в Берлин са смекчили хладината на политическата ситуация и конфликтите около статута на Западен Берлин. Тогава той приветства френски, американски и, разбира се, западногермански филмови звезди, докато организаторите можеха само да мечтаят за участието на режисьори от социалистическия блок.
След това започва период на промяна, който продължава още четвърт век. Ледът се чупи през 1974 г.: за първи път, макар и извън конкурса, на Берлинале е прожектиран съветски филм – режисиран от Родион Нахапетов и символично озаглавен „С теб и без теб“. Отношенията на Берлинале със Съветския съюз бързо се затоплят: през 1975 г. там е показан филмът на Василий Шукшин „Калина Красная“, докато „Сто дни след детството“ на Сергей Соловьов печели втора награда в конкурса, а през 1977 година. „Изкачването“ на Лариса Шепитко печели „Златната мечка“. Десет години по-късно златото на Берлинале отива при съветския филм „Тема“ на Глеб Панфилов. През 1989 г. пада Берлинската стена. Берлин се превръща в международен метрополис. Към средата на 90-те години интересът му вече се е изместил към Китай, Латинска Америка и други нови територии: светът на киното става многополюсен.
През следващите 25 години Берлинале защитава позицията си сред трите най-добри фестивала в света,
конкурирайки се с Кан и Венеция, но често губейки и от двата. Неоспоримото му предимство обаче е изключително активната и ангажирана берлинска публика. Той не само приветства холивудски звезди, но и пълни залите докрай за премиерите на най-радикалните и авангардни филмови експерименти. Те обикновено се показват в паралелни програми, докато в състезанието се появява отличителен тип „берлински филм“ – тежък и политически коректен блокбъстър. Малко по малко това води до недоволство и криза. През първата четвърт на XXI век Берлинале видя трима нови режисьори; миналата година фестивалът за първи път беше куриран от британската режисьорка Триша Тътъл.
Съдейки по програмата, подробно описана в каталога на фестивала за 2026 г., новите куратори са се фокусирали не върху големи имена и проекти със звезди, а върху нововъзникващо кино и територии, които доскоро се смятаха за периферни, но сега са се оказали начело на политическия дневен ред.
Отличен пример е откриващият филм.
За първи път в историята на фестивала той не е американски, немски или френски, а афганистански. Наречен „Няма добри мъже“, филмът се развива на фона на политическия конфликт около възхода на талибаните и смяната на властта в страната. Героинята е единствената жена оператор в кабулската телевизия, изиграна от Шарбану Садат, която е и режисьор на филма. Феминисткият му сюжет е разгърнат с хумористична романтична комедия, която би трябвало да осигури добро настроение на гостите и участниците на фестивала в първата вечер след церемонията по откриването.
Режисьорите на конкурса също се състоят до голяма степен от нови и по-малко известни имена. Изключенията са бразилецът Карим Айнуз с филма си „Подрязване на розовите храсти“ и унгарецът Корнел Мундруцо, който ще представи продуцирания от Америка „Край морето“. Друг нашумял американски филм е „Жозефин“ на Бет де Араужо, който се радва на голям успех на фестивала за независимо кино „Сънданс“.
Забележимата липса на имена донякъде се компенсира от три престижни фигури
в германската филмова индустрия. Международното жури на конкурса е председателствано от Вим Вендерс, който наскоро отпразнува 80-ия си рожден ден. Макар и с едно поколение по-млада, Анджела Шанелец, също в напреднала възраст, представя филма „Жена ми плаче“. Една от пионерките на „Берлинската школа“, Шанелец се радва на култова популярност сред киноманите, но „Златна мечка“, например, определено би увеличила колекцията ѝ от официални награди. Във фестивала участва и ветеранът немски режисьор Улрике Отингер. Нейният „Кървава графиня“ е биографичен филм за унгарската аристократка Елизабет Батори, която се къпе в кръвта на девици. Почти апокрифният сюжет придобива неочаквана актуалност в светлината на разкритията за морала на днешния елит. Като се има предвид, че героинята се играе от Изабел Юпер, а сценарият е написан от Нобеловата лауреатка Елфриде Йелинек, е ясно, че този филм сериозно ще повиши звездния рейтинг на фестивала.
(по материали от чуждестранния печат)
