Група F на Световното първенство по футбол в САЩ, Канада и Мексико, което започва на 11 юни, е сравнително равностойна. Нидерландия, формалните фаворити, ще се изправи срещу може би незначителни, но все пак доста опасни противници: Швеция, Япония и Тунис.
Първата среща от групата е на 14 юни между Нидерландия и Япония на „AT&T Стейдиъм“ (AT&T Stadium) – стадион с подвижен покрив в Арлингтън, Тексас, САЩ. Той приема 80 000 зрители но е разширим до 100 000 с правостоящи места.
Същата мисъл идва на ум за Нидерландия преди всяко Световно първенство. Те са достигали до финалите на големи турнири три пъти в историята си – през 1974 г., 1978 г. и 2010 г., и винаги са се спъвали. Но какво ще стане, ако е дошло времето за точно тази крачка напред?
Но по отношение на тази версия на отбора на Нидерландия, разбира се, има съмнения дали подобен въпрос е уместен. Те не изглеждат като класически фаворити – с ярък, свеж произход и необикновен потенциал. Те просто приличат на мощен национален отбор с очевидни недостатъци. В този случай е невъзможно да не се забележи известен дисбаланс в състава.
Треньорът Роналд Куман, който отговаряше за централната защита и прехода от защита към атака в отличния национален отбор на Нидерландия, блестял в началото на 80-те и 90-те години на миналия век, вероятно е изключително доволен от групата играчи, с които разполага и които са натоварени със задачата да правят горе-долу същото.
Изборът тук е просто превъзходен. Върджил ван Дайк, жива легенда, която никога не губи форма. Той би могъл да бъде съчетан или с опитния Нейтън Аке, или с подобрения атлетизъм на Мики ван де Вен. Юриен Тимбър и Дензъл Дъмфрис със сигурност ще могат да се справят с фланговете. Тияни Рейндерс, Френки де Йонг и Райън Гравенберг ще осигурят сила и гъвкавост в централната халфова линия. И всеки – е, освен ван Дайк – може да намери достойна алтернатива.
Но в нпадението възможностите са ограничени. Години наред залогът беше на Коди Гакпо и Мемфис Депай. Имената и биографиите им са впечатляващи. Но каквото и да се каже, Гакпо така и не се разви в нападател в „Ливърпул“, който всява ужас върху противниковите вратари, а Депай е извън големия европейски футбол от няколко години, в Бразилия.
Влизането на националния отбор на Швеция в този турнир беше изключително начинание.
В основния квалификационен кръг те се представиха не просто зле, а позорно – нито една победа в групата.
Но те стигнаха до плейофите и в тях, под ръководството на новия си треньор – англичанина Греъм Потър, победиха украинците и поляците. Каква противоречива кампания. Отборът също е пълен с противоречия и прилича на нидерландския по отношение на дисбаланса.
Шведите имат всичко в своя полза. Играчите са едновременно силни и, което е по-важно, разнообразни, допълват се взаимно. Виктор Гьокерес носи талант за стрелба, физическа игра и присъствие. Александър Исак, с плавната си техника и усет за асистенции, е перфектният спътник. Спринтьорът Антъни Еланга гарантира постоянни проблясъци на светкавици отдясно.
На практика няма изпъкващи играчи в халфовата линия. Защитата, с вечния Виктор Линдельоф, постоянно се проваля. Вратарят Кристофър Нордфелд е непостоянен. Той не се вписва в образа на отбор, който се стреми към нещо по-сериозно от място в плейофите.
На предишното Световно първенство в Катар
Япония
победи Германия и Испания в своята група, но загуби от Хърватия след дузпи на осминафиналите. И няма причина да мислим, че за три години и половина отборът е загубил качествата, които го правят невероятно труден противник за когото и да било.
Това е все същият стар японски отбор – такъв, който обича пресата, дава приоритет на колектива пред индивида, но въпреки това се гордее с играчи от доста приличен калибър като Хироки Ито, Такефуса Кубо и Ватару Ендо. И трима от европейските им опоненти в приятелски мачове тази година научиха колко отровна може да бъде японската скорост, смекчена от благоразумието на Ендо. През март Япония победи Шотландия и Англия с по 1:0, а в края на май – Исландия със същия резултат.
Най-малко впечатляващият отбор в този квартет идва от Тунис.
Но и те могат да бъдат доста убедителни, играейки своя характерен скучен и затворен стил на футбол, от който треньорът Сабри Ламуши, въпреки че някога е бил технична и романтична фигура на терена, няма намерение да се отказва. Тунизийците са пълна противоположност на японците по това, че не бързат. Но разбиването на защитата им е също толкова трудно. Надеждите да създадат нещо интересно в бъдеще, да изненадат опонентите си, са свързани предимно с младостта им – Анибал Меджбри, който разцъфтя в „Бърнли“, и Халил Аяри, който узрява в резервите на ПСЖ.
