Флоренция без съмнение е градът на Ренесанса, в който за пръв път се пробужда геният на италианския народ с цялата негова чистота и красота. Но Флоренция без съмнение е и градът на Медичите, градът на първите банки. Ренесансът разцъфва, най-вече благодарение на покровителството, което му осигурява банката на Медичите.
Козимо де Медичи се смята за основател на великата финансова империя, учредена от баща му през 1397 г., който открива една от първите семейни банки във Флоренция. Синът разширява дейността й и успоредно с това култивира традицията на покровителството, която продължава през цялата ренесансова епоха. Донатело, известен със своята скулптура на Давид, е един от първите творци, подпомогнати от флорентинската фамилия. Впоследствие внукът му – Лоренцо де Медичи, осигурява финансова подкрепа на Леонардо да Винчи, Микеланджело и много други.
Сред тези много други, известни и неизвестни художници, оставили ни истински шедьоври, на които да се наслаждаваме днес, се загубих една нощ и аз, след посещение на музея „Андреа дел Сарто“. Там, наред с фреските на дел Сарто, са изложени и известен брой картини на някои от онези дълго пренебрегвани преди и едва наскоро „открити“ ренесансови творци – жените! Плавцила Нели, самоука монахиня-живописец, е първата известна ренесансова художничка във Флоренция. Те са били тук през цялото време, рисувайки заедно с да Винчи и Микеланджело, Ботичели и Караваджо, но бяха необходими няколко века, за да ги открием и да оценим произведенията им – съвършената откъм яснота на линиите и игра на цветовете „Тайна вечеря“ на Нели го доказва.
Накъдето и да се обърнех, за да открия река Арно, се натъквах на Санта Мария дел Фиоре или иначе казано – Дуомото на Флоренция (най-голямата църква на всеки италиански град). Но пък гледката беше грандиозна – със своя светъл и тъмен мрамор на новата фасада тя се издигаше от нощта, сякаш бе родена от нея. В този момент се сетих, че в раницата си имам пликче с италиански шоколадчета и осъзнах, че да се изгубя във великолепен ренесансов град като Флоренция посред нощ с пълна торбичка cioccolato con nicciole (шоколад с лешници), всъщност ме прави най-щастливият човек на света!
Бях отседнал на 4 км. от Дуомо в сенчестия и тих квартал Олтрарно на юг от река Арно и бях свикнал да се ориентирам по нея. В „Рива Лофт“ – затворен комплекс на левия й бряг – човек се чувства така сякаш се намира някъде в провинцията, а всъщност е само на хвърлей от центъра. Няколко апартамента ограждаха вътрешен двор с малък басейн и много зеленина – любимото ми място бе под една магнолия в стола от ковано желязо, постлан с много шарени възглавки. На входа на комплекса имаше стойка с велосипеди – за гостите му те бяха безплатни и така няколко дена поред аз въртях педалите по крайречната алея и само за няколко минути се врязвах в плътната хорска тълпа на Флоренция.
Флоренция винаги е била препълнена с туристи – и през зимата, и през лятото, затова предпочитах пролетта и есента, макар че тогава именно тук често вали. Но освежителните есенни ръмежи не можеха да ме притеснят и дори ги считах за бонус при такива градове като Флоренция, защото даваха възможност да посетиш всички музеи и църкви; а Флоренция е градът с най много образци на западното изкуство в света: Уфици, Палацо Векио, Санта Кроче, Капела Медичи… и естествено Галерия дел’Академия, където гордо се възправя със своите колосални размери една от любимите статуи на пътешествениците – Давид на Микеланджело. Над 1.5 милиона туристи годишно идват да му се любуват, както и на копието на Пиаца дела Синьория. Давид е шедьовър на ренесансовата скулптура, създаден от гениалния художник между 1501 г. и 1504 г. Творбата е висока 5.7 м., изработена е от мрамор и пресъздава библейския герой Давид, който с най-обикновена прашка изстрелва камък и побеждава великана Голиат. Микеланджело обаче излиза от рамките на легендата като извайва нежното момче в по-мъжествен вид (за разлика от Донатело). Неговият Давид е далеч по-мускулест от прототипа си и определено се превръща в идеал за мъжка красота. А по това време Микеланджело Буонароти е едва на 26 години!
Скулптурата е издялана от монолитен къс мрамор, добит в една от кариерите близо до Карара. Той лежи захвърлен в двора на Флорентинската катедрала близо 40 години след неуспешните опити на двама скулптори – Агостино ди Дучо и Антонио Роселино, да издялат статуя на Давид.
Микеланджело на практика е извикан, за да поправи грешките на други и се справя за 3 години, след което се занимава още 4 месеца само с полирането на мрамора.
Специална комисия, в която влизат Ботичели, Леонардо да Винчи, Перуджино, Липи и др. се събира, за да приеме статуята и да реши къде точно да се постави. Липи предлага тя да стои до портата на Палацо Векио на Пиаца дел Синьория.
Скоро Давид започва да символизира смелостта на Флорентинската република срещу съседните градове-държави и неслучайно непримиримият му поглед е насочен към Рим.
Скулптурата прекарва около три столетия под открито небе и най-накрая през 1873 г. е пренесена в Художествената академия на сухо.
За творбата си Микеланджело получава 400 флорина (един златен флорин тежи 3,54 грама и е изработен от 24 карата, което прави Микеланджело един от най-добре заплатените скулптори в света).
В музея към Дуомо може да видите и незавършената Пиета на Микеланджело, а в Уфици – „Раждането на Венера“ от Ботичели. Списъкът може да продължи дълго, но хубавото на Флоренция е в това, че крие шедьоври във всеки свой квартал. Олтрарно напр. е част от историческия център на града и в него попада църквата „Санто Спирито ди Флоренция“, „Палацо Пити“, „Белведере“ и „Пиацале Микеланджело“. Площадът е наречен на него след възклицанието му, че “oт тук наблюдавах най-красивия залез”. Една вечер се присъединих към туристите и местните на красивия площад-тераса на две нива, откъдето наистина се разкриваше „картичка“ на Флоренция – Дуомо, Кулата на Джото, Палацо Векио, Санта Кроче, Сан Лоренцо, Понте Векио, Уфици… всичките потънали във виолетово-оранжевия воал на залеза.
На следващия ден се насочих към друг малко посещаван, но твърде любопитен обект – „Оспедале дели Иноченти“ (Болницата на невинните), проектирана не от друг, а от самия Филипо Брунелески (същият, отхвърлен на конкурса за бронзовите релефи на вратите на баптистерията „Сан Джовани Батиста“, а после построил феноменалния осмостенен купол на катедралата „Санта Мария дел Фиоре“). Документите, изложени вътре, разказват сърцераздирателната история на заведението като „дом за изоставени деца“ и изобретението от ХII в., което позволявало на родителите, които не са в състояние да се грижат за тях, да ги оставят в болницата, без да бъдат видени. Така нареченият „Бебешкият кръг“ бил инсталиран в повечето църкви и болнични заведения, където майките оставяли своите нежелани пеленачета. „Детското колело“ изглежда като прерязана по средата бъчва, поставена на въртяща се основа, половината от която е в болницата, другата половина – навън на улицата. Майката поставя детето в контейнера от едната страна на колелото и го завърта, така че то да се озове от другата страна на стената вътре в сградата. После дърпа въженце, свързано с камбанка, което сигнализира на монахините, че имат работа. Те правели това обикновено под прикритието на нощта, за да запазят анонимността си. Приспособлението било измислено през 1198 г. от тогавашния папа Инокентий III, който бил отвратен от броя на пеленачетата, намирани удавените в реките всяка година от своите родители, които, заради мизерията, в която живеели, нямали възможност да се грижат за тях. Затова той наредил този уред да бъде монтиран до вратата на всяка църква и болница.
Сега сградата се използва като изложбена зала, а като се има предвид, че Флоренция няма къде да покаже и една четвърт от онова, което притежава, колекцията от произведения на изкуството тук е прекрасна. Може да не е като тази в Уфици или Галерия дел’Академия, но шедьовърът „Мадоната с младенеца“ на младия Ботичели се намира именно тук. А кафенето, разположено на върха на хълма, разкрива гледка над целия град, която се увенчава в края с купола на Дуомо и синагогата.
Флоренция едновременно се гордее и страда от излишък на щастие. Тук започна Ренесанса, тук разцъфва италианският гении, тук е създадена и една от първите готварски книги. Още от Средновековието се издига Меркато Централе – покритият пазар на Флоренция, а голямата му хранителна зона е истинско завещание от вековете за гастрономите: по смелите могат да пробват trippa alla fiorentina – шкембе по флорентински – т.е. приготвено с доматен сос и поръсено с пармезан, а по-предпазливите – да се доверят на богат асортимент антипасти (или иначе казано предястие, което идва именно от латинския – ante/anti – преди и pastus – ястие, тъй като традицията на ордьоврите може да се проследи чак до Древен Рим) като бобена чорба или задушено свинско. Навън Олтрарно също предлага някои местни специалитети: докато прокарвате пръст по антикварните заглавия на букинистите, може да се насладите на горещ шоколад с различни концентрации на какаото до почти 95% или чиароскуро на Виа дел Корсо, където заведенията предлагат зашеметяващ избор на кафе, идващо от Гватемала, Хондурас и още по-екзотични дестинации; някъде дори е възможно сами да си поръчате смеската (75% гватемалско и 25% хондураско кафе напр.) и да ви я приготвят на място или да си изберете вино, което ще се окаже идеалният сътрапезник на масата ви заедно с подбраното ястие.
Традицията на аперитиво тръгва от Милано, но хвърля котва във Флоренция и сега градът на изкуствата се гордее с безброй приятни места, където може да изпиете един коктейл, а между 19 и 21 ч. цената му включва и бюфет – особено в баровете около Санто Спирито.
Нощният живот на Флоренция също не е за изпускане, но аз повече си падам по ранните утрини, когато едва пробуждащият се град е изцяло на мое разположение. Последният ден се събудих на разсъмване и се насочих покрай Арно през празния Понте Векио, като по чудо избегнал бомбите на Луфтвафе и успял да запази сгушените под покрива му магазинчета над реката и се изкатерих до базиликата Сан Миниато, посветена на първия свети мъченик на града. От тук се открива главозамайваща гледка над цяла Флоренция, прорязана в единия край от синята панделка на реката, заобиколена от сградите с цвят на капучино и покривите им с цвета на бисквитката към него и тъмно небе, раздирано от дълги ивици в блестящо индигово, които преливаха в златисто и кехлибареножълто от настъпващия ден. Опрян на оградата, зареял поглед в този невероятен пейзаж, аз ненадейно изпитах усещането, което желае да изживее всеки турист – че поне за минута, тук и сега, се чувствах като жител на града, като местен, като част от неговата прекрасна дантелено-ренесансова тъкан.
Четете още: Обидуш – сватба на туриста с красотата
