Снимката е илюстративна
Дарина Славчева е на 30 + и в момента учи за медицинска сестра. Желанието й да следва в тези по-късни години е продиктувано от една тежка битка, която е имала късмета да спечели – тази срещу рака. В ефира на БНР тя сподели, че все пак й е помогнало обстоятелството, че се е отнасяла отговорно към здравето си и към близките си – редовно ходела на профилактични прегледи и когато чула страшната диагноза, не било твърде късно.
Въпреки това не й е било лесно и днес, изпълнена с благодарност към най-близките си хора – към съпруга си и най-верните приятели, е готова с книга със съвети за това как и други жени да преборят по-лесно рака. „Не сме само статистика„, отбелязва Дарина Славчева.
Разделя живота си – преди и след диагнозата, защото, след като я чула, тя променила целия й мироглед. „Тогава изобщо не можах да реагирам“ – споделя Дарина. Оттук и първият й съвет към близките и приятелите на болния: Никога не питайте – „А сега какво следва? Какво ще правиш оттук нататък?“ Според Дарина е по-лесно диагнозата да се приеме като ангажимент – нещо, което трябва да свършиш и така да продължиш напред. Затова смята, че болестта не трябва да става основна тема на разговор.
На следващо място Дарина смята, че за една жена една от най-трудните части през лечението е периодът, в който външната красота е доста компрометирана.
„Когато хората видят жена – без коса, с перука, те винаги се обръщат към нея със съжаление. Знам, че в повечето случаи това не е нарочно и не е умишлено, но последното нещо, от което ние имаме нужда е съжаление„, признава Дарина.
В книгата освен съвети към близките има и насоки към самите пациенти – затова Дарина отбелязва, че е разказала и личната си история – нещо, което било най-трудната част от книгата, тъй като трябвало да мине още веднъж през всички болезнени спомени.
„Очите ми се пълнеха със сълзи и спирах да пиша„, споделя Дарина. Тя отчита, че по време на лечението си е срещала медицински лица – и лекари, и сестри, и санитари, които са я „вдигали“ – карали са я да се чувства добре и по-лесно да премине през съответния етап на лечението. За съжаление обаче е имало и доста такива, за които срещата с пациенти като нея било „просто работа“ – без нужда от малко по-човешко отношение.
За това тя се надява, че след като завърши обучението си, ще може при срещите със своите пациенти да прояви съчувствието и грижата, с която да им помогне да се справят.
Тя – самата – в „голямата дупка“, в която била изпаднала, чувайки тежката диагноза, се насочила към психолог.
„Това е доста важна част от лечението и в нея няма нищо срамно и лошо. Именно с психолог преминах по-лесно през етапите на лечението„, признава Дарина. Като цяло се надява с книгата си да помогне на пациентките с онкологично заболяване – написала я е с идеята те да я сложат в чантата си, когато се отправят към химиотерапията, лъчетерапията или просто към консултацията с лекаря при следващия етап от лечението.
